Четвъртото измерение

— Чрез психотерапия. Лично съм наблюдавала демонстриране на основните принципи с деца. Караш едно дете да те посещава всеки ден в течение на една седмица. Първия ден го питаш как е минало в болницата, след като си е порязало пръста. То отговаря: „Никога не съм бил в болница“. И това е истина, то не е ходило в болница. Утре обаче отново го питаш, следващия ден — пак, по-следващия — също. И в края на седмицата детето е убедено, че то наистина е ходило в болницата. То е в състояние да разкаже подробна, смислена история за пребиваването си там — и то действително ще вярва, че това се е случило.

— Нещо като Биф Лоумън.

— Кой?

— От „Смъртта на един моряк“. Биф не е малко дете, но както казва на баща си: „Ти толкова ми напомпа самочувствието, че никога не можех да понасям някой да ми дава нареждания.“ Под въздействието на баща си той наистина стига да убеждението, че би могъл да има много по-добра работа в някоя компания, отколкото незначителната служба, която в действителност е заемал.

— Да, това би могло да се случи. Спомените могат да бъдат втълпени дори само чрез внушение и постоянно повтаряне. И ако един терапевт подсили това с хипноза, наистина могат да се създадат непоклатими фалшиви спомени.

— Но защо, за бога, един терапевт ще прави нещо подобно?

Хедър отговори мрачно:

— Ще цитирам един стар анекдот, който се шири из психологическия факултет, че има много пътища към душевното здраве, но никой не е толкова доходен, колкото психоанализата на Фройд.

Кайл смръщи чело. Мълча няколко секунди, очевидно чудейки се дали да зададе следващия си въпрос. Най-после обаче попита:

— Не се опитвам да търся някаква логика тук, но в думите ти прозира подкрепа за моята невинност. Защо мислиш, че спомените на Беки може да са фалшиви?

— Защото нейният психотерапевт предположи, че вероятно аз също съм била изнасилена от баща си.

— О! — промълви Кайл. И после отново — О!

8.

Кайл си беше тръгнал. Хедър седеше в тъмнината на дневната и мислеше. Беше крайно време да си ляга — утре имаше среща в девет сутринта.

Дявол да го вземе, може би безсънието на Кайл беше заразително. Беше уморена до смърт, но твърде нервна, за да заспи.

Бе наговорила на Кайл безброй неща — думи, изречени без да се замисли. И сега се опитваше да реши дали наистина вярва в тях.

Но тези неща — войната, взривената кола, дори смъртта на дете — те са достатъчно чести нещастия. Те не са немислими. Наистина на този свят няма родител, който да не трепери да не стане нещо с детето му.

Но не беше мислимо „нещото“, което се бе случило с Мери. Не, Мери беше посегнала върху своя собствен живот, прерязвайки вените си. Хедър никога не го беше очаквала, дори никога не се бе опасявала от това. То беше толкова шокиращо за нея, колкото… колкото… може би колкото това, което се предполагаше, че е видяла Ейлийн Франклин — изнасилването и убийството на нейната приятелка от собствения й баща.

Но Хедър не беше отхвърлила спомените за това, което се бе случило с Мери.

Защото…

Защото може би самоубийството не беше немислимо за нея.

Не че Хедър някога изобщо беше мислила да посегне върху живота си, разбира се — не и насериозно, във всеки случай.

Не, не, не беше това. Но самоубийството беше докоснало веднъж живота й в миналото.

Тя не мислеше често за това.

Всъщност не се беше сещала с години.

Бяха ли потиснати спомените й? Преживеният наскоро стрес ли ги беше изкарал наяве?

Не. Със сигурност не. Определено тя можеше да си го спомни, когато и да е и просто не беше пожелала да го направи.

Беше се случило толкова отдавна. Тогава тя бе съвсем млада. Млада и глупава.

Беше на осемнадесет, току-що завършила училище и за първи път напускаше малкия град Въджревил, Алберта, за да прекоси половин континент до гигантския, космополитен Торонто. Тя опита толкова много нови неща тази дива първа година. Записа подготвителен курс по астрономия — винаги беше обичала звездите, кристални точки по ясното небе над прерията.

Хедър се бе влюбила до уши в преподаващия им асистент, Джош Хъникер. Джош беше шест години по-възрастен, аспирант, с деликатни като на хирург ръце, топли светлосини очи и с най-джентълментското, най-любезното държане, което изобщо беше срещала.

Разбира се, това не беше любов — не и истинска. Но все пак имаше нещо. Тя толкова искаше да бъде обичана, да бъде с мъж, да експериментира, да преживява.

Джош беше изглеждал… е, не безразличен, но може би раздвоен от очевидното внимание от страна на Хедър. Срещнаха се в началото на академичната година през септември, около канадския Ден на благодарността. Пет седмици по-късно, вече бяха любовници.

И това беше всичко, на което се беше надявала. Джош беше чувствителен и нежен, и грижовен, а после разговаряха с часове — за човечеството, за екологията, за китовете, за дъждовните гори и за бъдещето.