Четвъртото измерение

Прекара поглед през стаята и се вгледа в стълбите, които слизаха към първия етаж.

Там долу беше нейният компютър, а когато живееше тук, Кайл заемаше сутерена.

Бяха се опитали да обезопасят информацията. Всяка сутрин, когато отиваше на работа, тя носеше в чантата си многослоен диск със записа от оптичния драйвър на Кайл за предишната вечер; самият драйвър на практика почти не можеше да бъде повреден, но записването му на резервен носител беше единствената застраховка срещу изгубването му. Кайл от своя страна винаги взимаше в лабораторията многослоен диск със записите на Хедър.

Но какво толкова ценно имаше в домашните им компютри? Финансови записи, всеки от които можеше да бъде възстановен с малко усилие. Кореспонденция, повечето от която напълно ненужна. Студентски разработки, които можеха отново да се възстановят, ако се налагаше…

Но за най-важните събития в живота им нямаше нито записи, нито архиви.

Погледът й се спря на стереошкафа. Върху него имаше поставени няколко фотографии в рамка — на нея, на Кайл, на Беки и да, на Мери.

Какво се бе случило в действителност?

Само ако имаше архив за нашите спомени — някакъв благонадежден запис на всяко нещо, което някога се е случило.

Неопровержимо доказателство.

Тя затвори очи.

Само ако имаше.

9.

На Кайл му предстоеше голяма демонстрация; тя бе жизнено важна за продължаването на откритията в неговия изследователски проект. Би трябвало да е притеснен — но не беше. Вместо това, както и през всичките тези дни, вниманието му бе погълнато от обвинението на Беки.

Освен с Хедър и Зак той не бе говорил с никого, с изключение на Чийтах. Единственият човек, на когото бе признал тайната си, всъщност не беше човек; със същия успех би могъл да се разтовари и пред г-н Кафе.

Кайл имаше нужда да разговаря за това с истински човек. Той дълго и усилено мисли на кого може да се довери. Никой от факултета по компютърология не ставаше. През идващите месеци лабораторията му можеше да се превърне в единственото възможно място за него.

„Мълин хол“ беше съвсем близо до „Нюмън сентър“, където се намираше римо-католическото капеланство на Торонтския университет. Кайл си помисли да поговори с капелана, но се отказа. Не че имаше нещо общо, но изповедалнята беше в бяло и черно. Точно като кожата на зебра.

И тогава му хрумна.

Най-подходящият човек.

Кайл не го познаваше добре, но бяха работили заедно в три или четири комитета, бяха обядвали заедно във финансовия клуб от време на време.

Кайл вдигна слушалката на телефона:

— Вътрешна директория: Бентли, Стоун.

Прозвуча сигнал, после се обади отзивчив глас:

— Ало?

— Стоун? Обажда се Кайл Грейвс.

— Кой? О, Кайл, да. Здравей.

— Стоун, чудех се дали си свободен да пийнем по едно питие довечера.

— Ами, добре. Факултетският клуб?

— Не, не. Някъде извън корпуса.

— Какво ще кажеш за „Водната дупка“ на улица „Колидж“? — предложи Стоун. — Знаеш ли го?

— Минавал съм оттам.

— Ти ще дойдеш от „Мълин“, нали?

— Да.

— Отбий се в офиса ми в пет. „Пърсюд хол“, стая две-двадесет-две — също като старото телевизионно шоу. На път ти е.

— Ще дойда.

Кайл затвори като се чудеше какво точно ще каже на Стоун.

Хедър влезе в офиса си в университета на Торонто. Той не беше голям, но поне университетите все още не бяха въвели кабинки за академиците си. Тя делеше офиса с Омар Амир — друг асоцииран професор — но той прекарваше целия юли и август в селото на своето семейство в Кавартас. Така че поне през лятото тя можеше напълно да се уедини и съсредоточи върху работата си. По-новите офиси бяха изградени от панели матирано стъкло, с леки врати, но стаята на Хедър и Омар беше старомодно светилище с масивна дървена врата, която скърцаше на пантите си, и прозорец, който гледаше на изток, към бетонирания вътрешен двор между „Сид Смит“ и улица „Сейнт Джордж“. Имаше също пердета — някога наситено червени, а сега бледокафяви. Сутрин трябваше да ги дърпа, за да се скрие от лъчите на изгряващото слънце.

Вчерашното извънземно радиопослание все още беше на монитора й. Тъй като интервалът между посланията беше тридесет часа и петдесет и една минути, всяко следващо идваше с около осем часа по-късно от предходния ден. Последното беше получено в 4,54 часа сутринта, източно време, сряда; днешното се очакваше да започне в 11,45 на обяд. Посланията бяха приемани от радиотелескопите на различни националности, в зависимост от това, коя част на земята беше обърната към Алфа Кентавър в необходимия час, но всички те излизаха на екран при получаването им в Световната компютърна мрежа. Един допълнителен приемник в орбита винаги беше насочен към Алфа Кентавър.

Хедър се надяваше, че един ден ще погледне последното съобщение и то ще й стане ясно. Нямаше предвид простотата на първите единадесет послания: преки изображения на питагоровата теорема, химически формули и планетарни системи. Макар че, трябваше да признае, и те поставяха някаква загадка: химическите съединения, определени по формулите, бяха синтезирани на Земята, но още никой не бе определил за какво биха могли да се използват.