Четвъртото измерение

Между черните и бели ивици на нападнатото животно сега се стичаха и червени. То падна на колене, смъкнато от тежестта на лъвицата. Кръвта се смеси с напуканата почва, образувайки кафяво оцветена кал. Лъвицата беше гладна или поне жадна и заби отново зъбите си дълбоко в плътта на зебрата, измъквайки навън влажна купчина от мускули и свързваща тъкан. През цялото това време главата на зебрата продължаваше да се движи и клепачите й бързо се отваряха и затваряха.

Горкото същество беше живо, мислеше Кайл. Цялото в кръв, полуизядено и все още живо.

Зебрата. Животно от рода Equus, както бяха учили в часовете по зоология. Също като коня.

Кайл се бе опитвал да язди по време на летния лагер. Знаеше колко интелигентни животни са конете, колко са чувствителни. Зебрата не можеше да бъде много по-различна. Животното сигурно беше в агония, в паника, в ужас.

И мисълта се стовари върху него. На петнадесет години, той се почувства смазан.

Това се отнасяше не само за тази зебра, разбира се. Животът беше такъв за почти всички зебри, за газелите Томсън, за жирафите…

И не се отнасяше само за Африка.

Важеше за почти всички тревопасни животни, където и да е по света.

Животните не умираха от старост. Те не издъхваха спокойно след един дълъг и приятен живот. Те не преминаваха в отвъдното без чужда помощ.

Не.

Те бяха разкъсвани, често парче по парче, жестоко кървящи, обикновено все още в съзнание, все още способни да разбират и да усещат.

Смъртта беше ужасен, безмилостен акт, почти без изключение.

Дядото на Кайл бе починал преди година. Самият той никога не се беше замислял, че ще остарее, но изведнъж си спомни всички онези неща, които неговите родители бяха споменавали по време на боледуването на дядо му.

Порок на сърцето.

Остеопороза.

Рак на простатата.

Катаракт.

Склероза.

През цялата история на човечеството повечето хора също са умирали в жестоки мъки. Хората обикновено не са живеели достатъчно дълго, за да усетят старостта.

Зебрата биваше разкъсвана от лъва.

Мишката — поглъщана цяла от змията.

Всички те, навярно съзнаващи какво се случва с тях.

Всички те, умиращи в страшни мъки.

Няма милостива смърт.

Кайл беше оставил дистанционното — интересът му да зърне нечии голи гърди се бе изпарил. Той си легна, но дълго не можа да заспи.

От тази нощ нататък, когато и да се опиташе да мисли за бога, установяваше, че вместо това вижда отново как кръвта на зебрата оцветява водата.

И до ден днешен, колкото и да се опитваше, той не можеше да потисне този спомен.

Хедър все още не беше в състояние да спи. Тя стана от дивана, отиде до гардероба в спалнята и изрови няколко стари фотоалбума; през последните десетина години тя беше правила само безфилмови електронни фотографии, но всичките й ранни спомени бяха съхранени като снимки.

Тя се върна и седна отново на дивана като подви крак. Взе един от албумите и го разтвори в скута си.

Снимките бяха отпреди около петнадесет години — началото на века. Старата къща в Мертън. Боже, колко й липсваше това място.

Тя обърна страницата. Петият рожден ден на Беки — последният в къщата в Мертън. Балони, които се бяха прилепили към стената от статичното електричество. Жасмин и Бранди, приятелки на Беки — какви засукани имена за толкова малки момиченца! — които играят „забоди опашката на магарето“.

Разбира се, това беше тържеството, на което сестра й, Дорийн, не се появи — Беки беше много разстроена, че леля й не бе успяла да дойде. Хедър все още й беше ядосана за това; тя се претрепваше от търчане покрай рождените дни на децата на Дорийн, като правеше торти, избираше подаръци и какво ли не още. Но Дорийн беше твърде заета и помоли за извинение, тъй като изникнала много добра оферта…

Хедър отново отгърна страницата и…

И там бе Дорийн. Все пак беше успяла да се появи.

Хедър свали фотографията и прочете бележката, която беше написала на гърба: „5-ти РД на Беки“. И за да няма никакво съмнение, там беше датата, отпечатана от фотофиниша, два дни след действителната дата на рождения ден.

Хедър изпитваше яд към Дорийн вече десетилетие и половина. Сестра й сигурно първоначално беше казала, че няма да дойде, но се беше появила в последната минута. Хедър помнеше първата част, а за втората беше забравила.

Но ето фотографията: Дорийн седнала до Беки.

Снимките не лъжеха.

Хедър въздъхна.

Паметта беше нещо несъвършено, фотографиите й напомниха някои неща, говореха също за детайли, които тя не знаеше или беше забравила.

И все пак колко ролки филм беше заснела? Може би двеста-триста — което означаваше, че разпръснати във фотоалбуми и кутии от обувки се намираха няколко хиляди неподвижни кадри от нейния живот. Разбира се, имаше и няколко домашни видеозаписа и електронни моментални снимки, които бе запазила върху дискети.

А също дневници и чернови на стара кореспонденция.

И малки спомени и сувенири, които напомняха за отдавна отминали събития.

Но това беше всичко. Останалото не бе съхранено никъде другаде, освен в нейния неблагонадежден мозък.

Тя затвори албума. Думата „Спомени“ беше напечатана със златно фолио върху бежовата корица, но златното бе започнало да пада тук-там.