Четвъртото измерение

Тя съзнаваше, че какъвто и да е сега, тя може да го приеме; хармонията между тях не беше идеална и навярно никога нямаше да бъде. Но тя знаеше в сърцето си, че по-добра хармония от тази, нямаше да постигне с никой друг. И навярно признаването на това беше една достатъчно добра дефиниция за любовта.

Хедър прекоси стаята и застана пред него. Той вдигна поглед към кафявите й очи, същите като тези на Беки. Протегна ръка и той я пое. Поведе го през стаята, нагоре по стълбите към спалнята.

Беше минала година, откакто за последен път бяха правили любов.

Но чакането си заслужаваше.

Тя изобщо не се чувстваше напрегната.

Когато свършиха и лежаха прегърнати един до друг, Хедър промълви единствените думи за тази вечер след заминаването на Беки:

— Добре дошъл вкъщи.

Заспаха прегърнати.

Следващата сутрин: сряда, 16-ти август.

Хедър слезе по стълбите и съгледа Кайл да седи в дневната. Сякаш гледаше в празно пространство, погледът му — закован на стената между картината на Робърт Бейтмън, изобразяваща дива северноамериканска овца и фотогравюрата на Аризонската пустиня от Анзел Адъмс.

Хедър влезе в стаята. На съседната стена беше тяхната сватбена фотография на почти четвъртвековна възраст. Хедър можеше да види промяната у съпруга й. Съвсем доскоро косата му бе с почти същия тъмнокафяв цвят като в деня на сватбата, а челото му бе относително гладко. Сега обаче бръчки пресичаха челото му, а позанемарената брада и тъмната му коса бяха прошарени със сребро.

Изглеждаше и физически смален. О, без съмнение, все още беше сто седемдесет и седем сантиметра, но седеше сгърбен на дивана, съвсем отпуснат. Очертаваше се и коремчето, с което толкова се бе борил след сърдечния удар, макар и не в предишния размер. Хедър се надяваше, че сега, след като Кайл и Беки се бяха помирили, той ще съумее да се измъкне от физическото си неразположение, но въпреки радостта от предишната вечер, все още не беше добре.

Тя пристъпи навътре в стаята и Кайл погледна към нея; лицето му беше гневно.

— Трябва да я спрем — каза той.

— Кого?

— Психоаналитичката. Тя може да извърши същото и с някой друг — да разруши още едно семейство.

Хедър седна до него на дивана.

— Какво предлагаш?

— Да я лишим от право на практикуване или какъвто е там еквивалентът за психиатрите.

— Искаш да кажеш, да направим така, че да й отнемат лиценза. Но тя не е психиатър или психолог. Дори никъде не определя себе си като терапевт, доколкото можах да видя. Гурджиеф нарича себе си „съветник“. Е, не е необходимо да имаш лиценз, за да даваш съвети в Онтарио.

— Тогава трябва да я съдим. Да я съдим за нанесени вреди. Трябва да сме сигурни, че тя никога отново няма да се опита да обработва някой друг.

Хедър не знаеше какво да каже. Опитваше се да овладее страничните ефекти от своето откритие; след като го обявеше пред обществеността, след като цялата човешка раса имаше достъп до психопространството, със сигурност нямаше да има начин мошеници като Гурджиеф да продължат да имат влияние — проблемът щеше да се реши от само себе си.

— Разбирам те — каза Хедър, — но не можем ли да оставим всичко това да свърши?

— То не е свършило — каза Кайл.

Хедър смекчи тона си.

— Но Беки ти про…

Тя спря. Почти щеше да каже „прости“, като че ли имаше за какво да се прощава. Може би Кайл беше прав, може би петното никога не се махаше напълно. От всички хора Хедър трябваше да бъде най-убедена в невинността на Кайл и въпреки това, без да се замисли, беше започнала изречение, което предполагаше, че нещо се е случило.

Кайл въздъхна.

— Искам да кажа, че тя сега разбира, че нищо не се е случило — опита се да замаже положението Хедър. — Тя знае, че никога не би я наранил.

Кайл дълго мълча. Хедър наблюдаваше как закръглените му рамена се повдигат и спускат с всяко негово вдишване.

— Не става дума за Беки — каза той най-после.

Сърцето й се сви. За да му помогне, тя беше направила много повече, отколкото бе възможно той да знае, но накрая не се бе оказало достатъчно. Знаеше, че много семейства се разпадаха, след като отмине кризата.

Отвори уста да каже: „Съжалявам“, но Кайл проговори, преди нея.

— Не става дума за Беки — отново каза той. — А за Мери.

Очите на Хедър се разшириха от учудване.

— Мери? — повтори тя. Толкова рядко произнасяше на глас името, че то почти й звучеше непознато. — Какво за нея?

— Тя мисли, че аз съм й причинил зло.

Сегашно време; неспособност да се приеме случилото се.

Хедър се върна към това, което щеше да каже преди малко:

— Съжалявам.

— Тя никога не ще узнае истината — каза Кайл.

За своя изненада, Хедър откри, че я изпълва религиозно чувство и промълви:

— Тя знае.

Кайл промърмори нещо и сведе поглед към дървения под. Около половин минута и двамата мълчаха.

— Зная, че не съм направил нищо — започна Кайл, — но…

Гласът му заглъхна. Хедър го погледна с очакване.

— Но — продължи той — Мери мисли, че съм. Тя отиде в гроба — замълча, сякаш премисляше думата или за миг направи връзката със собствената си фамилия4, мислейки, че баща й е чудовище.

Той вдигна глава и погледна Хедър. Очите му бяха навлажнени.