Четвъртото измерение

— Тъй като исках да съм сигурна, че ти ще дойдеш. Виж, всичко ще бъде наред и…

Чу се звук от прищракване на заключващия лост; Беки сама отключваше вратата, вместо да звъни.

Входната врата се плъзна встрани. Беки се изправи на прага на фона на тъмнината.

Кайл беше застанал до прозореца в дневната, сдържайки дъха си.

Беки влезе. Мълча известно време. През отворения прозорец Кайл чуваше звуците от преминаващ екоавтомобил и говора на група момчета, които постепенно се изгубиха с тяхното отдалечаване по тротоара.

— Татко — каза Беки.

За пръв път от година насам Кайл чуваше тази дума от Беки. Не знаеше какво да прави. Стоеше като вкаменен.

— Татко — промълви тя, — толкова съжалявам!

Сърцето на Кайл биеше до пръсване.

— Никога не бих те наранил — каза той.

— Зная това — кимна Беки. Тя скъси разстоянието между тях. — Много съжалявам, татко. Причиних ти толкова болка.

Гласът на Кайл трепереше. У него все още имаше много яд и негодувание.

— Какво те накара да промениш решението си? — попита той.

Беки погледна към майка си, после надолу към пода.

— Аз… аз осъзнах, че не е възможно да извършиш такова нещо.

— Беше доста убедена преди. — Острите думи бяха изречени, преди Кайл да може да ги спре.

Беки леко кимна.

— Зная. Зная. Но… но аз проумях какво е направила моята психоаналитичка, методите, които е използвала. Аз… аз никога не бях предполагала, че спомените могат да се изфабрикуват. — За миг тя срещна погледа на баща си, после отново сведе очи към килима.

— Тази кучка! — извика Кайл. — Колкото беди причини!

Беки отново погледна към майка си; нещо преминаваше между тях двете, но Кайл не можеше да разбере какво.

— Нека не се занимаваме с нея сега — каза Беки. — Моля те. Важното е, че това свърши… или поне ще свърши, ако можеш да ми простиш.

Тя пак погледна баща си със своите големи кафяви очи. Кайл съзнаваше, че лицето му е безизразно; не знаеше как да реагира. Беше разкъсан, поруган, отхвърлен и сега се предполагаше, че всичко е свършило, просто така?

Сигурно трябваше да има нещо повече от обикновено извинение. Сигурно щяха да минат години, десетилетия преди да заздравеят раните.

И все пак…

И все пак, повече от всичко друго, той бе искал това. Не се беше молил, разбира се, но ако изобщо имаше нещо, за което би се молил на бог, то щеше да бъде дъщеря му да осъзнае грешката си.

— Сигурна ли си вече? — попита Кайл. — Няма ли да промениш мнението си отново? Не бих могъл да понеса, ако…

— Няма, татко. Обещавам.

Наистина ли беше свършило? Наистина ли кошмарът беше стигнал до своя край? Колко нощи беше желал стрелките на часовника да се върнат обратно, а сега тя му предлагаше точно това.

Той си помисли за бедния Стоун, който стоеше пред офиса си и се срещаше със студентки по коридорите.

Беки направи малка стъпка към него. Кайл се поколеба за миг, но после разтвори ръце и Беки го прегърна. Изведнъж тя се отпусна на рамото му и заплака.

— Толкова съжалявам — каза тя между риданията.

Кайл не можеше да намери думи; гневът не можеше така лесно да изчезне.

Той я подържа още малко. Не я беше прегръщал, господи, може би от нейния шестнадесети рожден ден. Рамото му беше мокро; сълзите на Беки се бяха просмукали през ризата му. Той се поколеба за миг — всичко да върви по дяволите, но той навярно щеше да се колебае до края на живота си — после вдигна ръка и я прекара през дългата й до раменете черна коса.

Дълго мълчаха. Накрая Беки се отдръпна леко и погледна баща си в лицето.

— Обичам те — каза тя като избърса очите си.

Кайл не знаеше как точно се чувства, но някак си успя да изрече:

— Аз също те обичам, Беки.

Тя леко поклати глава.

Кайл се поколеба още миг, после нежно повдигна брадичката й с пръст.

— Какво?

— Не Беки — каза дъщеря му. Тя успя да се усмихне със зачервените си очи. — Тиквичке.

Сълзите се изплъзнаха от очите на Кайл. Той пое обратно дъщеря си в прегръдката си и този път всяка сричка идваше от сърцето му.

— Аз също те обичам, Тиквичке.

33.

Беки остана още два часа, но накрая трябваше да си тръгне. Живееше в търговската част на града и се налагаше да бъде там в сряда рано сутринта, за да отвори магазина.

След като я изпратиха, Кайл седна на дивана.

Хедър остана дълго загледана в него.

Той беше толкова сложен човек — много по-сложен, отколкото си бе представяла. И след всичко казано и сторено, беше един предимно добър човек.

Не съвършен, разбира се. Хедър беше шокирана и разочарована от някои неща, които откри, докато се ровеше из спомените му. Той си имаше своя тъмна страна, свои дребнави черти; можеше да се държи снобски и егоистично, да бъде неприятен. Не, такова нещо като съвършения мъж не съществуваше, но тя знаеше това, още преди да напусне Въджревил и да дойде в Торонто. Кайл беше едновременно велик и с много недостатъци — върхове и падини, много повече и много по-малко от това, което Хедър си беше мислила, че е.