Четвъртото измерение

— Ти дори не я познаваш, мамо.

— О, напротив, познавам я — срещнах се с нея.

— Какво? Как? Виж, ти дори не й знаеш името.

— Лидия Гурджиеф. Кабинетът й е на „Лоурънс Уест“.

Беки изглеждаше смаяна.

— Знаеш ли какво се опита да направи с мен? — попита Хедър. — Опита се да ме накара да размишлявам за това как съм била прелъстена от собствения си баща.

— Но… но твоят баща… твоят баща…

— Починал е преди да се родя. Точно така. Въпреки че за мен беше категорично невъзможно да бъда прелъстена от баща си, тя каза, че проявявам всички класически признаци. Умее добре да говори, повярвай ми. Почти ме убеди, че някой също е посегнал на мен. Не баща ми, разбира се, но някой друг роднина.

— Аз… аз не ти вярвам. Измисляш си го. — Беки посочи конструкцията. — Всичко си измисляш.

— Не, не е така. Можеш сама да си го докажеш. Ще видиш как Гурджиеф насажда у теб спомени от своя гледна точка и аз ще ти покажа как можеш да демонстрираш, че спомените, които имаш, са фалшиви. Хайде, влез вътре в конструкцията и…

Гласът на Беки прозвуча полуподозрително, полуотчаяно.

— „Конструкцията“? Така ли го наричаш? Не „Кентавъромобил“?

Хедър се опита да говори с неутрален тон:

— Би трябвало да те запозная с Чийтах — един приятел на баща ти. Имаш подобно на неговото чувство за хумор. — Тя пое дълбоко въздух. — Виж, аз съм ти майка и никога не бих те наранила. Повярвай ми; опитай това, което ти казвам. Няма да можем да общуваме, когато си отвориш очите там вътре, но щом ги затвориш, след няколко секунди в съзнанието ти отново ще се появи интериорът на конструкцията. Ако имаш нужда от помощ, натисни стоп бутона. — Тя го посочи. — Хиперкубът ще се разгъне, ще можеш да отвориш вратата и аз ще ти кажа какво да правиш по-нататък. Не се притеснявай — когато натиснеш отново старт бутона, ще се намериш точно там, където си била. — Тя замълча за малко. — А сега, моля те, влизай. Между другото, вътре става доста горещо. Няма да те карам да се събличаш по бельо, както правя аз, но…

— Влизаш вътре по бельо? — смая се Беки.

Хедър отново се усмихна.

— Довери ми се, скъпа. А сега, влизай.

Четири часа по-късно Хедър помогна на Беки да свали кубичната врата и тя излезе, подкрепяна от протегнатата за помощ ръка на майка си.

Известно време стоя мълчаливо, а сълзите се стичаха по страните й, напълно загубила способност да говори; после се отпусна в прегръдката на майка си.

Хедър разроши косата на дъщеря си.

— Всичко е наред, мила. Сега всичко е наред.

Цялото тяло на Беки трепереше.

— Беше невероятно — каза тя. — Никога не съм преживявала подобно нещо.

Хедър се усмихна.

— Нали!

Гласът на Беки стана по-твърд:

— Тя ме е използвала. Тя ме е манипулирала.

Хедър нищо не каза и макар че я болеше да вижда дъщеря си разстроена, сърцето й се отпусна.

— Тя ме е използвала — повтори Беки. — Как съм могла да бъда толкова глупава? Как съм могла да бъда толкова заслепена?

— Всичко е наред — каза Хедър. — Свърши се.

— Не — каза Беки. — Не се е свършило. — Тя все още трепереше, а рамото на Хедър вече беше мокро от сълзите й. — Татко. Какво ще кажа на татко?

— Едно-единствено нещо можеш да му кажеш. Едно-единствено нещо има за казване — че съжаляваш.

Гласът на Беки беше невероятно тих.

— Но той никога няма да ме обича отново.

Хедър нежно повдигна брадичката на дъщеря си.

— Аз зная със сигурност, скъпа, че той никога не е преставал да те обича.

32.

Хедър покани Кайл следващата вечер.

Толкова много неща искаше да му каже, толкова много неща да изясни. След като той пристигна обаче, тя не знаеше откъде да започне. Накрая тръгна отдалече, с теоретично изложение, като академик пред академик.

— Смяташ ли, че е възможно неща, които изглеждат самостоятелни в три измерения, да са част от същия по-голям предмет в четири измерения?

— О, разбира се — каза Кайл. — Непрекъснато го повтарям на моите студенти. Трябва просто да направиш екстраполация на основата на това как изглежда двуизмерният образ на триизмерен обект. Двуизмерният свят би представлявал една равнина, като лист хартия. Ако една поничка преминава вертикално през една хоризонтална равнина, обитателят на двуизмерния свят би видял два отделни кръга — или линиите, които ги очертават — вместо поничката.

— Точно така — каза Хедър. — Точно така. Сега, представи си следното. Какво би станало, ако човечеството — това събирателно съществително, което толкова често използваме — наистина на едно по-високо ниво е съществително в единствено число? Какво би станало, ако това, което в трите измерения възприемаме като седем билиона отделни човешки същества, всъщност са само продължения на едно гигантско същество?

— Това е малко по-трудно да си го представя в сравнение с поничката, но…