Четвъртото измерение

Тя имаше още какво да открие в психопространството, което пряко да кореспондира с архетиповете на Юнг. Не можеше да посочи завихрянето и да каже, че то представлява изворът на човешките символи, не можеше да посочи група шестоъгълници и да каже, че те крият в себе си архетипа на войника-герой. Дори самото размишление какво да прави с откритието си, й даваше прозрение за нейния собствен ум.

Коя беше тя, преди всичко? Майка? Съпруга? Учен?

Съществуваха архетипове на родители и съществуваха архетипове на съпруги, но Юнг не беше дал дефиниция на западното схващане за учен.

Тя вече беше взимала същото, решение преди време. Кариерата й можеше да почака. Семейството беше по-важно.

А със своето откритие щеше да докаже на Беки, че нейният баща не беше злоупотребил с нея — по същия начин, както беше доказала сама на себе си. Само това беше от значение в момента.

Един от начините беше да покаже на Беки архивите на собствения й ум. Все още съществуваше обаче спорният въпрос как да се различат фалшивите спомени от истинските. Все пак, фалшивите спомени определено изглеждаха автентични, иначе Беки никога не би повярвала в тях така силно; човек би могъл да ги чувства реални, колкото всеки друг спомен, дори и когато ги наблюдава отвътре, но…

Но Некеровото преминаване към друг човек не би могло да се осъществи от такива спомени!

Разбира се!

Със сигурност трансформацията на Некер — преминаването в ума на някой, който също си спомня определена сцена — просто нямаше да стане, ако спомените бяха фалшиви. Нямаше да ги има съответствуващите спомени у другия човек, допирните точки между умовете на двамата.

Ако в Хедър все още бяха останали някакви съмнения относно вината на Кайл, би могла да нахлуе в интимния свят на Беки, да намери фалшивите спомени и да демонстрира сама на себе си невъзможността за преминаване от гледната точка на Беки към тази на Кайл.

Но…

Но не. Тя вече не се съмняваше.

И освен това…

Освен това, едно беше да търси спомени, за които молеше бог да не съществуват. Съвсем друго щеше да бъде действително да види, макар и фалшив, спомена за прелъстяването. Нека Беки, която вече беше изгаряна от тези противни образи, сама да изпита невъзможността да извърши преминаването на Некер. За Хедър дори и една фалшива представа как нейният съпруг наранява тяхното дете, беше нещо, на което не желаеше да бъде свидетел.

Все пак Беки може би щеше да иска още доказателства. И тя би могла да ги получи, разбира се, като минеше по стъпките на Хедър, като погледнеше право в ума на Кайл.

Кайл щеше да бъде напълно реабилитиран, но дали нещата между бащата и дъщерята действително щяха да се подобрят, ако Беки откриеше, че нейният баща в действителност е харесвал повече по-голямата й сестра, че тя е била непредвидено събитие, което е обременило финансите им, когато и двамата с майка й са били аспиранти, че нейният баща имаше долни мисли, непочтени мисли?

Това ли беше наистина пътят към оздравяването?

Не, не, това не беше отговорът.

Имаше по-добър начин.

Нека Беки погледне в ума на своята психоаналитичка, за да види манипулациите, за да види лъжите.

Само по себе си, това може би нямаше да премахне съмненията на Беки. Макар и методите на психоаналитичката да бяха подвеждащи и неуместни, това не доказваше напълно, че такова нещо не се е случило. Но заедно с демонстрацията, че собствените спомени на Беки бяха фалшиви и несподелени от никой друг, щеше да е достатъчно, за да я убеди напълно.

Беше време — време да започне лечението.

Тя вдигна слушалката и набра номера на Беки.

Беки живееше и работеше само на няколко пресечки от университета, така че Хедър я помоли да се срещнат във „Водната дупка“ за обяд. В дните, които беше прекарала в изследване ума на Кайл, тя бе узнала много неизвестни досега неща за съпруга си, най-малкото от които беше, че е започнал да харесва това място, без дори да надникне вътре.

Хедър знаеше, че в момента Кайл има часове; нямаше вероятност да се засекат там.

Тя вече беше видяла интериора на „Водната дупка“ през очите на Кайл — при търсенето на спомените за Беки, Хедър беше открила времето, когато Кайл се бе изповядал пред Стоун Бейли.

Беше обаче изненадващо да види истинската „Водна дупка“. Първо, разбира се, цветовете изглеждаха по-различни от тези, които бе видяла в ума на Кайл.

Но имаше и още нещо. Кайл беше съхранил само някои от детайлите. Повечето от това, което изграждаше неговия спомен, беше интерпретация или екстраполация. О, да, той си спомняше плаката на Молсън с тази зашеметяваща русокоса скиорка, но нямаше никакъв спомен за останалите поставени в рамка плакати по стените. Беше запазил спомен за покривките по масите като еднородно червени, а в действителност те бяха на червени и бели карета.

Беше понеделник, 14-ти август; Беки работеше в магазина за дрехи по цял ден в събота и неделя, но понеделник и вторник й бяха свободни. Въпреки това, тя закъсняваше и когато най-после се появи, не изглеждаше щастлива.

— Благодаря, че дойде — каза Хедър, когато Беки седна на стола срещу нея зад малката кръгла маса.

Лицето на Беки беше неприветливо.