Четвъртото измерение

И изведнъж кавичките отлетяха като прилепи, кръжащи в нощта. Това си беше терапия, колкото се отнасяше до Лидия. Невероятно, но Беки беше толкова тъжна. Нещо определено не беше наред с това дете. Лидия чувстваше нейната болка — по същия начин, както бе усещала своята от толкова дълго време. Разбира се, повръщането можеше да е свързано с желанието да бъде слаба. Лидия си припомни какво беше да си млада. Натискът върху жените, десетилетие след десетилетие, да отговарят на някакви смешни стандарти за слабо тяло, продължаваше да действа с неотслабваща сила; тя си спомни своите собствени чувства от това, че не е съвършена, стоейки пред голямото огледало в банята по бански, когато бе на възрастта на Беки. Тя също бе повръщала, като си мислеше, че желанието да бъде слаба, е причина за това, научавайки едва по-късно, че хранителните разстройства обикновено са свързани със сексуално насилие.

Но… но тази Беки имаше същите симптоми. Лидия беше преживяла това. Баща й я беше смъквал в бърлогата си, нощ след нощ, принуждавайки я да го докосва, да го слага в устата си, заклевайки я да мълчи, като й казваше, че това страшно би разстроило майка й, ако разбере, че татко предпочита Лидия пред нея.

Ако това бедно момиче — тази Беки — бе преминала през същото нещо, тогава може би Лидия би могла да й помогне поне да намери малко покой, също както беше станало със самата Лидия, когато те, двете с Дафни, се бяха изправили срещу баща си. А нали и сестрата на Беки Грейвс, Мери, която бе мислила, че тъгата й се дължи на смъртта на приятелката й Рашел Коен, беше открила толкова много други неща, след като бяха започнали да работят заедно. Сигурно Беки, по-малката сестра, беше преживяла същото като Дафни, собствената й по-малка сестра.

Кайл се отдръпна. Лидия не беше права — не, но тя не беше зла. Беше объркана и несъмнено, дълбоко наплашена от собствените си действителни преживявания: Кайл доста се разрови да намери не само личните спомени на Лидия, но и тези на нейния баща. Той все още беше жив, без зъби и неспособен да задържа екскрементите си. Каквото и да беше представлявал, то отдавна беше разрушено от болестта на Алцхаймер, но спомените му все още бяха достъпни; той наистина беше чудовището, за което го смяташе Лидия. Не, не Лидия беше тази, с която Кайл искаше да се конфронтира. По-скоро, нейният баща, Гюс Гурджиеф, ако все още беше жив в някакъв реален смисъл, щеше да е подходящата цел за гнева на Кайл.

Лидия не беше чудовище. Разбира се, той никога не можеше да бъде приятел с нея, нито пък да седне да поговори на чаша кафе, нито пък да бъде в една и съща стая с нея. Тя беше като Кори без плоското парче геод на челото си: надарена — ако това бе думата — с трето око, с квантово-механична гледна точка, виждаща многото светове, виждаща всички възможности. Нейното допълнително око обаче беше замъглено, избрало завинаги най-мрачната възможност.

Кайл нямаше да се изправи срещу нея. Както беше казал във фантазиите си, от днес нататък нейната професия щеше изцяло да се промени; нямаше начин някога да направи на друг това, което беше причинила на Кайл и неговото семейство. Терапията или даването на съвети, или както и да го наричаше тя, щеше да престане да има какъвто и да е смисъл; вече никой нямаше да бъде подведен относно истината за друго човешко същество. Нямаше нужда да бъде спирана, тя вече бе мъртва за света.

Кайл визуализира кристалите, оставяйки сложния, заблуден, тъжен ум на Лидия Гурджиеф зад себе си.

37.

Когато излезе от конструкцията, Кайл видя, че Хедър се е върнала и търпеливо го чака с Беки.

— Чудехме се дали да не отидем заедно на вечеря — каза Хедър. — Можем да отскочим до „Кег Маншън“.

„Маншън“ беше отдавнашен любимец на семейството; Според Кайл пържолите бяха втора класа, но атмосферата не можеше да се оспори.

Трябваха му няколко секунди, за да се ориентира в триизмерния свят и да прочисти ума си от психопространството.

— Звучи страхотно. — Той се обърна към ъгловатата контролна конзола. — Чийтах, ще се видим утре сутринта.

От Чийтах не излезе никакъв отговор. Кайл се приближи към компютъра, ръката му се канеше да натисне бутона за рестартиране. Но Чийтах не беше в режим на временно изключване.

— Чийтах? — каза Кайл.

Механичните очи не се завъртяха, за да погледнат към него.

Кайл седна на тапицирания стол пред компютъра. Загрижена, Хедър застана зад него.

От долната част на конзолата на Чийтах излизаше дебела полица. Кайл отмести закриващата пластина на секцията за заключване, която се задействаше от пръстовия отпечатък на палеца му. Тя беше монтирана в единия край на полицата. От говорителя излезе едно „би-иб“ и горната част на полицата се плъзна обратно в тялото на конзолата, откривайки клавиатурата. Кайл натисна един клавиш и… и върху монитора в съседство с безжизнените очи на Чийтах излязоха думите: „Натисни F2 за съобщение за д-р Грейвс.“