Чочарка

Най-сетне в дъното на широката и зелена равнина се появи дълга ивица неопределен цвят между бяло и жълто — покрайнините на Рим. И зад тази ивица високо над нея, на гълъбовия свод на небето, много далеч, но ясно се откри сивият купол на църквата „Свети Петър“. Господ знае как много бях жадувала през цялата година да видя отново на хоризонта тоя скъп купол, толкова малък и същевременно тъй голям, че да може да бъде събран в някакво възвишение, да бъде взет за хълм или планинка, толкова здрав, макар че беше само сянка, толкова обнадеждаващ, защото бе роден, наблюдаван хиляди пъти като свой. За мен този купол означаваше не само Рим, но живота ми в Рим, спокойствието на дните, които човек преживява в мир сам със себе си и с другите. Там, в дъното на хоризонта, този купол ми казваше, че най-после аз можех да се завърна у дома си с вяра, че старият живот отново щеше да започне, въпреки много промени и злополуки. Но той ми казваше още, че тази съвсем нова вяра аз я дължах на Розета, на нейната песен и на нейните сълзи. И че без това страдание на Розета в Рим нямаше да влязат две невинни жени, които го бяха напуснали преди една година, а една крадла и една проститутка, каквито бяха станали през войната и поради войната.

Страданието. Спомних си за Микеле, който не беше с нас в този толкова трепетно очакван момент на завръщането ни и нямаше да бъде никога вече с нас; спомних си за оная вечер в Сант Еуфемия, когато ни беше чел на глас в колибата от Евангелието притчата за Лазар и се беше толкова ядосал на селяните, че не разбират нищо, и беше изкрещял, че всички сме мъртви и очакваме възкресението като Лазар. Тогава тези думи на Микеле ме бяха оставили неуверена, но сега разбрах, че Микеле е бил прав. Сега разбрах, че за известно време сме били мъртви и ние двете с Розета, мъртви за милосърдието, което хората трябва да изпитват към другите и към себе си. Но в последния момент страданието ни беше спасило и така в известен смисъл притчата за Лазар се отнасяше и за нас. Благодарение на страданието ние бяхме най-после излезли от войната, затворила ни в своя гроб на безразличие и злоба, и бяхме поели отново пътя на нашия живот. Той може би беше нещо дребно, изпълнен с невежество и грешки, но все пак бе единственият, който трябваше да живеем, както без съмнение би ни казал Микеле, ако беше с нас.