Чочарка

И тъй, отидох при Джовани, когото заварих в тъмния му полусутерен, пълен със снопчета трески и торби с дървени въглища, единствената стока, която наистина не можеше да се намери него лято в Рим. Казах му какво искам, той ме изслуша мълчаливо, като гледаше с присвити очи полузагасналата си цигара. Накрая каза:

— Добре… ще пазя бакалницата и апартамента ти през цялото време, докато те няма, макар че това е голяма беля в такива времена… не зная дори защо се наемам, но да предположим, че го върша заради покойния.

От тези негови думи ми стана неприятно, защото ми се стори, че все още чувам гласа му да казва: „За какво ти е тая мърша?“ и почти и този път не вярвах на ушите си. Изведнъж се изтървах:

— Надявам се, че ще го направиш и заради мене…

Не зная защо казах това, може би защото бях уверена, че той ме обича и че в този труден момент щях да се зарадвам много, ако ми кажеше, че го прави заради мен.

Той ме изгледа за миг, след това свали цигарата от устата си и я сложи на ръба на масата. После отиде до вратата, изкачи стъпалата, затвори я и сложи сюрмето. Изведнъж останахме в пълен мрак.

Аз разбрах и не промълвих нито дума. Сърцето ми заби силно и не мога да кажа, че ми беше неприятно. Бях много смутена.

Смятам, че за това допринесоха обстоятелствата: цял Рим бе обърнат с главата надолу, гладът, страхът, отчаянието, че изоставям бакалницата и апартамента, чувството, че нямам мъж в живота си, както другите жени, който да ми помогне и да ми вдъхне кураж, и за първи път в живота си, докато той пристъпяше към мене в тъмнината, се чувствах сякаш развързана и тялото ми стана безсилно, готово да му се отдаде. Когато той се доближи и ме прегърна в тъмнината, първият порив, който изпитах, беше да се притисна силно към него и да потърся устата му с моята, която силно се задъхваше. Той ме бутна върху някакви чували с дървени въглища и аз му се отдадох. Докато му се отдавах, почувствувах за първи път, че се отдавам истински на мъж. Макар че чувалите бяха твърди и той тежък, усетих някаква лекота и облекчение. След като всичко свърши и той се отдалечи от мене, аз останах дълго време да лежа замаяна и щастлива върху чувалите. Почти ми се струваше, че съм отново млада, както по времето, когато дойдох в Рим с моя мъж като булка, когато мечтаех да изпитам подобно усещане, но не го изпитах и се отвратих от мъжете и любовта.

Но стига. Накрая в тъмнината той ме запита дали съм готова да поговорим за работата и аз станах и отговорих утвърдително. Тогава запали малка, жълта лампа и го видях, че седи пред масата като преди, сякаш нищо не се бе случвало, с цигара под мустаците, присвил нежно очи.

Доближих се до него и му казах:

— Закълни ми се, че никога на никого няма да кажеш за това, което се случи днес… закълни се!

Той се усмихна и отвърна:

— Аз нищо не знам… за какво говориш? Не те разбирам… Та нали дойде за къщата и бакалницата?

Отново изпитах онова чувство, за което вече споменах, чувството, че съм сънувала. И ако не бяха все още раздърпаните му дрехи и следите от въглища по мене от въргалянето ми върху чувалите, можех да помисля, че наистина между нас двамата не се бе случило нищо.

— Да, наистина, прав си — промълвих смутена, — дойдох за къщата и бакалницата…

Тогава той взе лист хартия и написа декларация, в която се казваше, че за срок от една година му давам под наем бакалницата и къщата, и ме накара да я подпиша. Сложи я в едно чекмедже, отвори вратата и каза:

— Разбрахме се, нали?… Днес ще дойда да ми ги предадеш, а утре сутринта ще ви придружа с Розета до гарата.

Стоеше до вратата и когато минах покрай него, за да изляза, той ме удари с дланта си по задника и се усмихна, сякаш искаше да каже: „И за тая работа се разбрахме, нали?“

Помислих си, че нямам вече право да протестирам, защото не бях вече честна жена, помислих си още, че и това беше плод на войната и глада — една порядъчна жена да усети в даден момент, че някой я плесва по задника и да не може да протестира, защото вече не е порядъчна.

Прибрах се вкъщи и започнах да си приготвям за път. Мъчно ми беше, сърцето ми се свиваше, че оставям този дом, в който бях прекарала последните двадесет години и от който се бях отделяла само при пътуванията си във връзка с черната борса. Бях уверена, че англичаните ще дойдат много скоро, въпрос на една-две седмици, затова се приготвях да отсъствам за не повече от месец; но същевременно някакво предчувствие ми подсказваше, че не само ще отсъствувам по-дълго, но и че ще ми се случи нещо лошо.