Чосър и Домът на славата

Цял ден пътуваха, без да бързат. Рано сутринта бяха минали покрай изгоряла къща, в която Жан Кадо разпозна „Котаракът“. На този път нямаше друг хан, нямаше и много следи от човешки живот, като изключим колибите на въглищарите и жилищата на овчарите, изградени от бял камък във формата на пчелен кошер. Понякога срещаха пътници, пеша или на кон, но никога повече от двама-трима заедно. Двете страни си разменяха предпазливи поздрави.

В един момент от пътеката зад тях се дочу трополене. Луис Луп извика на групата да спре. В неподвижния въздух под дърветата звуците звучаха приглушено, но сравнително ясно се дочуваше тропот на копита и колела, който се приближаваше.

— Войници? — попита Луис.

Чосър, може би единственият от групата, който беше ходил на война, поклати глава.

— Конете им не стъпват достатъчно тежко или ритмично — каза той — Бандити?

— Едва ли — отвърна Луп — Сега сме на територията на Флорак. Той не се церемони с бандитите и наемниците.

Осъзнавайки, че не могат да избягат от онези, които ги следваха, актьорите се отдръпнаха от пътя и зачакаха преследвачите им да се появят. Най-после иззад завоя се появиха конници, облечени в ливреи. Бяха въоръжени, но леко — с мечове в украсени ножници, по-скоро за показ, отколкото за употреба. Чосър беше прав, не бяха войници. В средата на ескорта се движеше закрита карета, която се различаваше от каруцата на актьорите като коприна от зебло. Каретата беше боядисана в червено, жълто и синьо и теглена от двойка бели коне, управлявани от друг мъж в ливрея, който седеше на капрата със самочувствието на петел сред кокошки. Обитателят на каретата беше скрит зад тъмносини завеси. На градска улица преминаването й щеше да бъде впечатляващо. Насред гората появата й имаше ефекта на крясък в църква.

Хората от свитата не си дадоха труда да погледнат към групата пътници, които се бяха струпали в единия край на пътя. После Чосър видя как Бъртрам се впусна напред и грабна нещо изпод колелата на каретата. Актьорът успя да се хвърли встрани точно навреме, преди разноцветна мъгла от спици да премине покрай проснатото му тяло. Когато отново се изправи, той притискаше гърчещия се Цербер до гърдите си и му шепнеше успокоително на ухото.

Когато конвоят изчезна зад следващия завой, оставяйки след себе си трептящи клончета и ехтящ въздух, Луп каза:

— Ако не греша, това беше самият Гастон Флорак.

Освен тях, те не видяха никой друг, макар че Джефри Чосър съзнаваше, че заобикалящата ги гора предлага идеално прикритие на всеки, който не би искал да се показва. От време на време пътеката излизаше на открито и във всички посоки се виждаха многобройни дървета, които покриваха скалите и хълмовете, ограждащи речната долина. От самата река се виждаха отделни части, които блестяха като излъскан калай. От време на време забелязваха малки лодки, които плаваха по течението. Шумът от вик или удар на дърво в дърво понякога достигаше до тях — далечен, но отчетлив.

Докато пресичаха едно от тези открити места, Жан Кадо посочи напред.

— Ето го, мастър Чосър, замъкът на Гияк.

В гласа му се долавяше странен трепет. Джефри присви очи и се втренчи в мястото, накъдето сочеше Кадо — зрението му не беше остро както някога — и видя малък куб на фона на небето. Не изглеждаше, както го помнеше. Когато го бяха взели в плен, се бяха приближили към Гияк от северната страна, а не от западната. А и това беше станало посред зима. Сега пътуваха натам в разгара на лятото.

— Познаваш ли добре района? — попита той.

— Отраснал съм в тези части — отвърна Кадо — Затова предложих да ви бъда водач.

По-нататък отново видяха замъка на няколко пъти, когато излизаха на открито. Дълго време той сякаш не се приближаваше, но изведнъж Чосър успя да различи укрепленията на голямата крепост, както и светлата зидария. Сякаш замъкът внезапно беше скочил напред, за да ги посрещне, като топ в игра на шах. Беше разположен на високо възвишение, което гледаше към реката. Едната му страна беше защитена от скала, която се спускаше почти отвесно към водата, а от другата страна имаше пропаст, която също осигуряваше естествена защита.

Пътят се виеше между дърветата и след известно време те стигнаха до подножието на каменист склон, който се издигаше насред гората. В този момент Луис Луп стисна юздата и подкара бавно коня. Жена му Маргарет все още вървеше с лекота, а широката й червена рокля се развяваше около нея. Саймън и Алис се движеха заедно. Изкачването не беше стръмно, но продължително. Черните листа по средата на пътя бяха набраздени от преминаването на многобройни колела. Каруцата на актьорите се люшкаше и териерът уплашено се надигна. Маргарет извика на съпруга си да бъде по-внимателен. Каруцата беше по-важна дори от коня за актьорите. Тя беше техният Рай, техният Ковчег, всичко, което пожелаеха. Дори конете на Чосър и спътниците му стъпваха с усилие по пътя.