Чосър и Домът на славата

Тъй като водеха, Чосър и Кадо навлязоха първи в равната просека на върха на хълма. Естествено беше да слязат и да починат. Оттук, между дърветата, се виждаше замъкът. Зад тях се чуваше тежкото дишане на конете и скърцането на каруцата. Нещо привлече вниманието на Чосър и той погледна надолу. Върху един голям плосък камък лежеше зелено-кафяв гущер, голям колкото ръката му. Беше достатъчно близо, за да различи пулсиращото му гърло и притворените очи. Гущерът се преструваше, че не забелязва да са го забелязали. Чосър познаваше и хора с такова поведение. Погледна към крепостта Гияк. Скалният връх, на който беше издигната, се сливаше с основите на високите стени. Слънцето блестеше по орнаментите на фронтоните, които украсяваха централната сграда. В долината между просеката и замъка се виждаха скупчени къщички и църква — достатъчно, за да образуват селце. Въздухът в долината беше изпълнен със златисти прашинки. В просеката пееха птици.

Той погледна отново към гущера, но животинчето се беше възползвало от невниманието му, за да се скрие. Чосър се сети за предишния пратеник до графа, за който беше споменал Кадо. Машо ли се казваше? Зачуди се дали Машо е стигнал дотук. Сигурно не, иначе какво би могло да му попречи да измине последната половин миля до замъка? Джефри се огледа за Жан Кадо, но просеката изглеждаше празна. Откъм склона се носеше задъханото дишане на конете и трополенето на каруцата, но още никой не се беше показал. За миг се почувства сам и уязвим. После долови движение с ъгълчето на окото си и Кадо се появи в полезрението му. Беше стоял в сянката на дърветата и кой знае защо Чосър не го беше забелязал.

— Какво има?

— Нищо — каза Кадо. — Просто ми се стори…

Каквото и да беше искал да каже, то бе удавено от звука на камбаната на селската църква. И другите се появиха в просеката. Струпаха се и безмълвно се взряха в целта си. След миг поеха надолу по склона към Гияк. Чосър почувства как стомахът му се свива.

В сенките Хюбърт наблюдаваше как поемат надолу по склона. Почти се беше притеснил, когато водачът на Чосър и останалите беше започнал да претърсва края на просеката. Дори Чосър изглеждаше нащрек, не стоеше в обичайната си самодоволна и отпусната поза. Но беше чул водача да казва, че не е открил нищо. Изчака, докато шумът от конските копита и колелата на каруцата заглъхна. Но когато се обърна, за да потъне още по-надълбоко в гората, Хюбърт се изправи пред някакъв странник.

Беше човек с несресана коса и лице, покрито с белези и драскотини. Очевидно Хюбърт се беше разсеял и не бе усетил приближаването му. Инстинктивно той приклекна в защитна позиция и сви ръце. Сивата торба беше на земята до него. В колана си имаше нож, но той беше на гърба му. Рядко го използваше, вместо това разчиташе на ръцете си. И когато погледна към непознатия в шарената сянка на дърветата, осъзна, че най-вероятно няма и да има нужда от ножа. Ръцете щяха да бъдат достатъчно. Защото рошавият индивид беше еднорък.

9.