Чосър и Домът на славата

Интересуваше се и от поезията му. На какви теми пише — за нещастно влюбени поети и жестоки дами ли, предположи тя. Да, той трябваше да признае, че в момента пише точно за такива неща. Да не го прави би било неуместно — все едно чирак дърводелец да отказва да вземе чука и да забива пирони с него. Нещастно влюбените поети и жестоките дами бяха основните инструменти на занаята — жестоката дама беше чукът, а нещастният поет — пиронът, който, многократно удрян по главата, затъваше не в дърво, а в още по-дълбоко отчаяние.

Щом успееш да се справиш с тези основни теми, каза Чосър, можеш да минеш към нещо по-сложно, може би по-интересно. Нима нещо може да бъде по-интересно от любовта, беше попитала тя. Самият език, който говореха, беше създаден, за да се занимава с нея. Това беше езикът на любовта и на романите. Да, каза Чосър, романи като „Николет и кастеланът“. Тя зарадвано беше плеснала с ръце. Знаете ли историята на Николет? Четох я, когато бях на дванайсет, няколко пъти подред. Чел съм я, каза Чосър, но само веднъж. Ах, вие, скучни англичани, каза Розамонд, с безцветен език, който стърже като несмазана ос на каруца. Дори обидите ти, каза Чосър, са като поезия. Да, отвърна тя, дори когато говорим обикновени неща, нашият език звучи като песен. И за да докаже правотата си, тя му изрецитира едно от любимите си стихотворения, чийто рефрен беше „Хубава ли съм?“

Естествено, тя осъзнаваше, че Чосър се влюбва в нея. Както любовните поеми можеше да бъдат очаквани от начинаещ поет, влюбването в омъжена благородна дама беше естествено за младия оръженосец. Но Чосър не можеше да бъде пренебрегван само като зелен, неопитен автор на любовни стихове. Може и да беше такъв, но освен това умееше да се надсмива над себе си (като в забележката за дамата и чука). Той я гледаше с необходимото обожание, но същевременно нещо у него сякаш говореше: „Е, какво друго очакваш? Така се прави, нали?“

Когато настъпи време Джефри Чосър да си замине от Гияк — защото откупът за него беше платен на роднината на мъжа й от север — Розамонд наистина съжали. Тя откри стихотворението, което й беше оставил, почти веднага; не беше много добре скрито. Прочете го няколко пъти, после го прибра, но само след половин час отново го извади. Може би тези стихове бе имал предвид като по-сложни, по-интересни. Тук нямаше жестока дама, но със сигурност имаше влюбен поет. В стихотворението Чосър скърбеше, че е бил освободен. Той сравняваше свободата с робство, защото вече нямаше да може да вижда дамата, която обичаше. Интересна идея. Беше написано на английски. Беше се оплаквал, че само недоброто му владеене на френски му пречи да пише на този език и дори беше включил един-два реда, свързани с несмазани оси. Първата част, естествено, не беше вярна. Той можеше да го напише и на френски, ако беше решил. Но дали останалото беше истина? За любовта и тъй нататък?

Бяха минали повече от десет години. Тя рядко се беше сещала за Джефри Чосър, а след това узна, че той отново пристига в Гияк, този път не като пленник, а като пратеник на Джон Гонт, сина на английския крал. Щеше да бъде… интересно да го види пак. И тя разрови сандъка, откри романа „Николет и кастелана“ и го прочете с онази развеселена търпимост, която изпитваме към нещо — или някого — които някога сме обичали.

На вратата се почука.

— Да?

Беше Авис, една от прислужниците й.

— Той е тук.

Розамонд нямаше нужда да пита за кого става дума.

— Кажи му, че скоро ще сляза — каза тя.

Когато Авис излезе, Розамонд гледа известно време из стаята, без да вижда нищо. После отново взе книгата и я отвори на същата страница.