Чосър и Домът на славата

Лейди Николет отвърна на погледа на кастелана. Въпреки желанието си тя беше трогната от молбата му. Той беше гост на съпруга й и бе обсипан с дължимите почести и уважение. Беше добре сложен, висок и силен. Тя не можеше да не го сравни със съпруга си и сравнението не беше в полза на последния. Независимо от това, тя не остави мислите да проличат на лицето й и продължи да гледа кастелана със сините си очи.

Кастеланът каза: „Независимо дали ще приемеш, или ще ми откажеш, милейди, позволи ми да ти служа вечно. Трябва само да ми заповядаш и ще сложа живота си в краката ти. Кажи ми, ще приемеш ли такава жертва.“

„Благодаря, милорд“, каза лейди Николет. „Думите ти са голяма чест за мен.“

„Бих предпочел да те почета с делата си“, каза кастеланът.

„Стига те да не навредят на моята чест, на тази на съпруга ми или семейството ми“, отвърна дамата.

И кастеланът, разбрал, че няма да постигне повече в този разговор, се оттегли. Въздъхна и поскърби над участта си, но тайно беше поласкан, че поне за нещо бе спечелил съгласието й.

10.

Селцето Гияк се намираше на северозапад от големия замък, кацнал на скалата над Дордона. По времето на дядото на Анри дьо Гияк то се бе състояло от няколко сгради, подобни повече на колиби. Но сега се беше превърнало в голямо село — почти град — с двуетажни и триетажни каменни къщи, разделени от стръмни улички, имаше собствена църква, изба и хан, както и различни работилници. Разчиташе на замъка за защита, а и когато заплющеше ноемврийският дъжд или завалеше обилният февруарски сняг, сякаш се сгушваше под стените на замъка като пиле под майчино крило. Но макар че жителите му живееха в сянката на замъка, те имаха повече свобода от селяните и дребните земевладелци из долините от двете страни на реката. Смятаха се за по-широко скроени от обитателите на равнините, донякъде и заради това, че селото приветстваше или поне приемаше посетители от големия свят.

Посетители като трупата актьори, водена от Луис Луп, които веднага започнаха да подготвят каруцата за представление на селския площад. Луп не обичаше да губи време след пристигането им на ново място. Днес си нещо ново, но утре вече не си новина, казваше той.

Чосър и спътниците му, като привилегировани, вече бяха допуснати на територията на замъка. След като прекосиха моста, пътниците спряха в първия двор и слязоха от конете си. Актьорите се скупчиха около каруцата си. Лакеи в ливреята на Гияк (жълто-зелена) минаваха край тях, кой по-бързо, кой по-бавно, преструвайки се, че не забелязват новодошлите, може би защото бяха решили, че всички посетители са актьори или от долен произход. Най-накрая се появи шамбеланът. Той обсипа Джефри с извинения и се канеше да ги отведе при сенешала, но Чосър му нареди първо да се погрижи за приятелите му.

„Приятели“ — Луис Луп чу тази дума и нямаше да я забрави. Джефри Чосър очевидно беше истински благородник, роден джентълмен. Шамбеланът уведоми Луп, че той и трупата му трябва да се задоволят с нощувка в една от външните постройки. Добре, каза Луп, но трябва да изиграем пиесата си пред вашите господари. „Да, да — увери го шамбеланът, хвърляйки тревожни погледи към Чосър и останалите важни гости. — Ще играете в голямата зала след два дни и в присъствието на лорд и лейди Гияк. Всичко е уредено. А междувременно можете да репетирате изпълнението си пред добрите хора от селото.“

Пиесата вече беше избрана от Луис и Маргарет Луп: историята за Ной и потопа, последвана от лековата интерлюдия за злия бирник, който продава безвъзвратно душата си на дявола, а за последно Маргарет беше предложила старата притча за Яков и Исав. Луис знаеше защо жена му държи да изпълнят точно тази пиеса. Не толкова заради яростната кавга между братята — макар че омразата между братя винаги допринася за добрата драма и съществува още от времето на Каин и Авел — колкото затова, че Ребека, майка им, е силна и хитра жена. Маргарет смяташе, че също като ролята на съпругата на Ной, тази е измислена за нея.