Чосър и Домът на славата

Небето вече беше тъмносиньо, над главите им кръжаха лястовици. Знатните гости от замъка се обърнаха и влязоха през страничната порта. Селяните не бързаха толкова да се разотидат, но постепенно площадът се опразни, така че кръчмата беше затворена и с пуснати кепенци, когато изгряха първите звезди. Актьорите се върнаха в отредената им сграда в двора на замъка. По някое време забелязаха, че Бъртрам не е с тях. Но никой не се разтревожи много. Играчите бяха независими хора и можеха сами да се грижат за себе си.

Но ако знаеха къде се намира Бъртрам в този момент, щяха да бъдат много притеснени, защото той се бореше за живота си в реката. Не можеше да плува, но извади късмет. Ако беше паднал във водата по друго време на годината, бързо щеше да бъде отнесен от силното течение. Но през лятото, извън сезона на пролетните порои и есенните дъждове, реката не беше пълноводна и макар да течеше бързо, не беше толкова опасно. Докато актьорът пляскаше във водата — дрехите му вече го дърпаха към дъното сякаш бяха направени от олово, ботушите се впиваха в глезените му като окови — докато пляскаше във водата, понякога показвайки се за миг над повърхността, преди да бъде отново всмукан, докато размахваше всичките си крайници, с уста и нос, пълни с вода — през цялото това време Бъртрам си мислеше, че е настъпил последният му миг. При едно от поредните си изплувания той отвори уста, за да извика за помощ, но от нея излезе само отчаяно бълбукане, преди отново да потъне.

Не можеше да разбере как се бе оказал в това ужасно положение. През ума му премина поредица от образи. Един монах стоеше в края на тълпата с лице, скрито от качулката. Когато пиесата за Яков и Исав свърши, той се приближи към Бъртрам и настойчиво каза:

— Кучето ти ще се удави.

— Какво?

Бъртрам се огледа за Цербер в гаснещата светлина. Кучето беше негово, а не на трупата и не се отделяше на повече от няколко метра от господаря си, освен ако не подгонеше някой гълъб или катерица.

— Къде е?

— При реката. Ела бързо!

Бъртрам последва монаха по неравния път, който се виеше покрай замъка към реката. Когато наближиха, тракането и скърцането на воденичното колело се чуваше по-силно. Монахът затича напред, черното му расо се вееше около него. Бъртрам нямаше време да се чуди какво става. Знаеше само, че не иска да загуби Цербер. За трупата актьори кучето беше полезно и като ловец на зайци, и като танцьор на жига, но за Бъртрам то беше приятел.

Следвайки монаха, Бъртрам затича по пътеката и стигна до реката на място, където брегът беше много стръмен. Реката течеше, изпъстрена със сребриста пяна там, където водата срещаше някакво препятствие. От по-горната част на течението се чуваше тракането на воденицата. По-надолу имаше малък кей.

— Къде е? — попита отново Бъртрам.

Монахът посочи към краката му. Бъртрам се приближи до ръба. Чу драскане и видя териерът да се мъчи да се изкачи по почти отвесния бряг. Цербер стоеше на тясна ивица кал, под която водата се носеше с невероятна скорост. Кучето нямаше достатъчна опора, за да се изкачи по брега.

Бъртрам го извика по име и седна на ръба. Усетило спасението наблизо, кучето заджафка. До долу имаше три-четири метра. Бъртрам се хвана за туфите трева на ръба, преди да скочи. Падна тромаво на ивицата кал и едва не полетя във водата. Олюля се, но се задържа, сграбчвайки един корен, който стърчеше от брега. Хвана кучето, което беше мокро до кости. Двамата трудно се побираха на тясната ивица. Оттук реката изглеждаше по-широка и дълбока.

Внезапно почувства как нещо бръсна рамото му. Погледна нагоре. Монахът беше коленичил на брега. Виждаше го само като тъмен силует. От ръката му висеше въже. Бъртрам хвана другия край. Чудеше се откъде го е намерил монахът.

— Първо кучето — извика той. — Аз ще се справя.

Хванал Цербер между коленете си, той завърза въжето зад предните му крака, провери здрав ли е възелът и каза на монаха да го изтекли. Гърчещото се животно изчезна от погледа му. Бъртрам изследва брега пред себе си, повече с допир, отколкото с поглед. Откри, че може да стъпи в меката кал и да използва стърчащия корен за опора. На няколко пъти се подхлъзна и по-скоро издраска нагоре, отколкото се изкачи, но когато главата и раменете на монаха отново се появиха на фона на потъмняващото небе, актьорът беше успял да достигне до ръба на брега.

Хвана протегната ръка и най-после се изкачи. Беше изненадващо здрава ръка за човек, който прекарва живота си в манастир. Чу как териерът изджафка от радост при появата му. Монахът беше вързал кучето за едно дърво, вероятно за да не се опита отново да скочи в реката. Бъртрам застина за момент, за да успокои дишането си.

— Благодаря ти — каза той.

Монахът, който не беше свалил качулката си, наведе глава и белият овал на лицето му съвсем изчезна. Кой знае защо, това обезпокои Бъртрам, все още мокър и задъхан.

— На кого благодаря? — попита той.

— Брат съм от „Светия кръст“. А кого спасих?

— Казвам се Бъртрам. За нищо на света не бих искал да загубя Цербер.

— Цербер ли се казва? — попита монахът.