Чосър и Домът на славата

— Като кучето, което пази входа на ада. Нямаше да мога да го извадя от водата. Щях да потъна като камък.

— Не можеш ли да плуваш?

— Не, разбира се — отвърна Бъртрам, мислейки си, че това е странен въпрос. Не познаваше човек, който да може да плува.

— Винаги съм мислил, че ако Бог ни беше създал, за да плуваме, щяхме да имаме плавници и опашка — каза монахът.

Безпокойството на Бъртрам нарасна не толкова от думите — които може би бяха израз на преклонение пред Божията воля — колкото от поведението на мъжа. Изведнъж той осъзна, че говорят на английски, а не на френски или на местен диалект. Мъжът му беше сънародник. Какво правеше тук? Междувременно монахът беше свалил качулката си и Бъртрам забеляза, че нямаше тонзура. Беше почти тъмно, но последните остатъци от светлината на деня разкриваха късо подстригана коса, в която нямаше и следа от обръснатото кръгче, което отличаваше приелите монашество. Каквото и да се въртеше в тази глава, явно не бяха набожни мисли.

— Кой си ти? — попита той.

Монахът не отговори. Все още стояха на брега, Бъртрам — с гръб към водата. Твърде късно актьорът осъзна колко е уязвима позицията му. Твърде късно, защото мъжът го блъсна силно в гърдите и актьорът полетя към водата. Падна с плясък, потъна и изплува, пляскайки безпомощно. Течението моментално го повлече и го понесе към средата на реката. Монахът се задоволи с това. Беше се притеснявал, че актьорът може да бъде отнесен към кея по-надолу по течението, да се хване за една от дървените подпори и да се спаси. Но течението като по поръчка го отнесе далеч от него.

Мъжът в монашеско расо дълго наблюдава какво става във водата. Очите му бяха привикнали с мрака, а и на фона на сиво-сребристата река можеха да се различат по-тъмни предмети, и неподвижни, и движещи се — загладени камъни, клони на дървета. Видя пляскащите ръце на Бъртрам, главата му, която се показа на няколко пъти над водата, вече далеч, много далеч от брега. После главата се показа за трети път. Колко живота казваха, че има удавникът, преди водата да го погълне завинаги? Чу вик, безсмислен звук, който се понесе над водата. Гледа, докато вече нищо не се виждаше. После се обърна към вързаното куче, което беше замлъкнало, но заръмжа и настръхна, когато го доближи.

Цербер имаше основание да се опасява от мъжа, защото преди по-малко от час той го бе грабнал, както си дремеше до дънера на кестена, докато очите на всички бяха приковани в представлението. Първоначално мъжът бе възнамерявал да го хвърли във водата, за да придаде повече достоверност на историята за удавеното куче, но случайното падане на териера на калната ивица свърши по-добра работа. Той не се интересуваше от кучето и мислеше да го хвърли в реката след господаря му, но внезапно му хрумна как да се възползва от спасяването на животното.

За миг мъжът пренебрегна воя на Цербер. Той бързо извади сивата торба изпод близкия храст и съблече расото. Отдолу носеше собствените си дрехи. Прибра расото в торбата, развърза кучето от дървото и го хвана здраво през корема. После мушна мокрото му телце под мишницата си. Отначало Цербер се бореше, но после размисли и се укроти. Мъжът преметна торбата на другото си рамо и тръгна по пътеката към замъка.

Трупата на Луп се беше разположила в дървената барака в двора на замъка, която им бяха предоставили. Очевидно подобното на хамбар помещение се използваше за прибиране на каруци и плугове, които имаха нужда от някои поправки и наточване на лемежа. Главният коняр им беше осигурил сламеници по нареждане на шамбелана, който имаше грижата за голямата зала, където щяха да играят пред господаря и господарката на Гияк. Случвало се бе актьорите да спят и на по-приветливи места, но по-често се задоволяваха с по-лоши, както предишната вечер в гората. Тук поне бяха на сухо и в безопасност, само няколко плъха им правеха компания. И макар храната, която им донесоха от кухнята на замъка да не беше първокласна, превъзхождаше печените диви зайци и изсъхналото сирене.

Луис не разказа на останалите за срещата си с Ришар Фоа, който имаше по-висок сан от шамбелана и началника на конюшните в йерархията на замъка. Червендалестият сенешал се интересуваше много от английските посетители и особено от Джефри Чосър. Луп не беше успял да му каже много, но като опитен актьор се възползва по най-добрия начин от малкото, което знаеше. Но по основния въпрос — защо Чосър е в Гияк — Луп успя само да предположи, че идва да види старата си приятелка лейди Розамонд. Това не удовлетвори Фоа, а дори самият Луп беше вътрешно уверен, че трябва да има някоя по-важна причина за пътешествието му. Фоа му каза да си държи очите и ушите отворени. Че щяло да има награда, ако Луп открие нещо. Актьорът не смяташе, че ще научи нещо повече, но и не виждаше причина да уведомява Фоа за това. Сенешалът може и да беше само един издигнал се иконом, но все пак имаше значителна власт в замъка.