Чосър и Домът на славата

Тя остави огледалцето обратно на масата и застана с ръце на бедрата. Дори след няколко раждания талията й не се беше разширила, но определено щеше да бъде трудно да я обгърнеш с длани. А после следваше въпросът с бялата й кожа, да не говорим за стъпалото. По-бяло от смачкана маргаритка? Като благородна дама, омъжена за благородник, тя неотменно беше избягвала живота на открито, който би могъл да изсуши или потъмни кожата й. Така че бузите й бяха доста бледи, а ако се наложеше, можеше да ги направи още по-бледи с помада и пудра. По-далеч нямаше да стигне. Чувала беше например за една благородна дама в Англия, която си слагала пиявици, преди да се появи на важни тържества. Загубата на кръв имала допълнителния ефект да я кара да припада от време на време, което винаги прави една дама интересна.

Тя си спомни, че беше чела романа за Николет и кастелана, когато беше на единайсет-дванайсет години. Тогава се чудеше дали животът й ще бъде като този на Николет. Разбира се, не беше, и сега пропастта между книгата и реалния живот изглеждаше по-скоро смешна, отколкото драматична. Романите бяха хубаво нещо, но тук, в Гияк, тя имаше домакинство, което трябваше да поддържа, деца, които трябваше да гледа или, по-точно казано, тя трябваше да надзирава хората, които надзираваха хората, които се грижеха за тези неща. Но също като Николет имаше своите обожатели…

Не беше мислила, че отново ще вземе в ръце „Николет и кастелана“. Причината да го извади от сандъка, където беше прибран, й се струваше достатъчно ясна — Джефри Чосър скоро щеше да пристигне в Гияк.

Спомняше си как съпругът й каза преди толкова много години: „Доведох у дома поет“.

Беше Нова година. Анри дьо Гияк беше прекарал няколко месеца в северна Франция, където притежаваше още владения. Съпругът й, току-що пристигнал, стоеше до прозореца. Гледаше голите клонки на дърветата, които стърчаха от основата на скалата на сто метра по-надолу. Под клоните реката блестеше като изваден от ножницата меч. В огнището гореше буен огън, но дъхът на съпруга й замръзваше по стъклото.

— Доведох у дома поет — каза той.

— А аз ти родих син — каза Розамонд.

В отсъствието на Гияк се беше родил Анри, първи син след две дъщери. Розамонд седеше над дъската за табла. Играеше с една от дамите си, която бързо се оттегли, когато Анри влезе в стаята.

— Къде е той?

— Къде е той ли? Казва се Анри и спи — отвърна тя. — А къде е твоят поет?

— Отиде да се измие и преоблече след пътуването.

— И ти имаш нужда от това, милорд. Носът ми подсказва, че нито си се измил, нито си се преоблякъл.

— Защото горях от нетърпение да те видя — каза Гияк и се приближи, за да целуне жена си.

Докосваха се за първи път от шест месеца. Чувстваха се малко неловко насаме.

— Виждам, че си била на път да спечелиш — каза той, поглеждайки към таблата.

— Разкажи ми за поета.

— Разкажи ми за сина ми. За Анри.

— Всички бебета си приличат.

— Не и за майките си.

— Тогава да кажем, че има твоя нос и вежди. Но на цвят очите му са като моите.

— Значи е късметлия.

— Ами поетът?

— Пътувах с него няколко дни, но не мога да ти го опиша точно. Той е… обикновен.

— Ако се обърнеш за пет минути, сигурно няма да можеш да опишеш и мен — каза Розамонд с обич.

Анри се наведе и я целуна още веднъж. Тя се изправи. Беше по-висока от него с десетина сантиметра. Прегърнаха се.

— Трябва да се преоблека — каза той. — Да се измия и преоблека. А после да видя сина си.

— Не — каза тя — Почакай. Не още.

— Не мога ли да видя сина си?

— Той спи, а аз съм будна.

— Ами носът ти? И миризмата ми?

— Не съм казала, че не ми харесва — отвърна тя.

Когато й представиха Джефри Чосър, Розамонд веднага разбра какво е имал предвид съпругът й. Англичанинът беше съвсем обикновен на вид. Малко по-млад от нея, деветнайсет-двайсетгодишен, той имаше кръгло лице и привлекателни очи с тежки клепачи. Тя го покани да седне срещу нея. Разговаряха на френски. Навън притъмняваше. Стаята се осветяваше от огъня, свещите и маслените лампи. Дъската за табла беше разтворена на масата пред тях с недовършената игра. Чосър си играеше разсеяно с един от пуловете от слонова кост.

— Щяла си да спечелиш — каза той.

— Ако искаш, можем да довършим играта.

И те го направиха. Тя спечели, но доста трудно. Похвали го, че почти е успял да обърне ситуацията. Чосър каза нещо за късмета.

— Но освен това хвърли няколко лоши зара и само умението успя да те спаси — отвърна тя.

След това те се срещаха почти всеки ден, за да играят табла и да разговарят. Розамонд искаше да научи повече за Лондон. Дали е голям и разкошен като Бордо? Каква е най-новата мода там? Река Темза колкото Гарона ли е широка?