Чосър и Домът на славата

Вече влизаха в Гияк. Новината за смъртта на Анри ги беше изпреварила и селяните, които не бяха ходили в гората след лова, стояха на мълчаливи групички, загледани в редицата хора и коне. Черковната камбана биеше.

Външният двор на замъка също бе пълен с хора — гости и прислуга. Нямаше и следа от Розамонд, която би трябвало да посрещне тялото на съпруга си, но дъщерите й бяха там. Свели глави, те приличаха на момиченца, а не на младите жени, от които се бе възхищавал предишната вечер. Внезапно се появи Розамонд, придружена от една камериерка. Лицето й бе безстрастно, но Чосър не беше виждал по-бледа жена. Колко по-различно бе изглеждала, когато бе дошла в стаята му в бродираната си роба и с поруменяло лице само преди няколко часа! Дали си е представяла, че същия този ден ще посрещне трупа на Анри? Навярно съжаляваше за думите си. „Съпругът ми е опитен ловец. Ще получи онова, което търси.“ Чосър почувства остро неудобство, почти вина, макар че между тях не бе станало нищо.

Розамонд стоеше встрани, докато свалиха тялото от седлото и го внесоха в замъка на импровизирана носилка. После го последва. Вървеше между сина си и Гастон Флорак, следвана от младите момичета. Джефри, Алан и Нед слязоха от конете и зачакаха в най-външния кръг на скърбящите.

Целият смисъл от пратеничеството на Чосър до Анри дьо Гияк внезапно се бе изпарил. Човекът, когото се бе опитвал да убеди да остане верен на английския крал, беше мъртъв. Предполагаше, че Анри като единствен син щеше да наследи титлата и именията на баща си, но бе твърде млад, за да ги управлява, колкото и зрял да изглеждаше. Докато не станеше пълнолетен, той несъмнено щеше да бъде съветван от майка си, Ришар Фоа, а сигурно и канцлера на графството. Не беше изключено — беше дори много вероятно — Розамонд да се омъжи отново. Не беше много стара и все още бе привлекателна. Дори без примамливото си състояние.

Той отблъсна тези мисли. Струваше му се неблагопристойно да мисли за повторна женитба на вдовицата в миговете, когато полагаха тялото на първия й съпруг в покоите им. Той и спътниците му нямаха повече работа в Гияк. Щяха да останат, докато приключи погребалната церемония и след това деликатно да се оттеглят.

Още не бе обяд, но на двора беше неприятно горещо и когато внесоха тялото, той се опразни, без някой да даде заповед. Слугите се върнаха към сутрешното си ежедневие — пране, готвене, чистене — но липсваха обичайните клюки, мърморения и подсвирквания. Благородните обитатели на замъка нямаха работа, с която да се отвлекат, затова се прибраха в стаите си. Камбаната продължи да бие, но след известно време също замлъкна. Сенки се събираха в подножието на стените на замъка. Гущери притичваха от пукнатина до пукнатина върху ронещия се, изсушен от слънцето хоросан.

Сам в стаята си, Джефри Чосър извади томчето на Боеций от багажа си, но не можа да се съсредоточи в четене. Често поглеждаше към гоблените по стените. На един от тях беше изобразен глиган със запенена муцуна, жълто-бели глиги и злобни очи, по-едър от човешките фигури — конници и пешаци. Той стоеше приведен в гъсталака, в левия ъгъл на сцената. Чосър остави Боеций и се приближи, за да разгледа гоблена отблизо. Интересуваха го оръжията, които държаха хората. Мечовете за лов на глигани имаха широки остриета и малки дръжки. Копията бяха много дълги, приличаха на пики. Оръжията изглеждаха точно каквито бяха в живота. Майсторството на тъкачите се усещаше и в очите и бивните на глигана, лукави и безмилостни като на убиец. Подъл убиец. Чосър не можеше да не си припомни „доказателството“, което бе открил близо до тялото на Анри, счупените клончета на храстите, отпечатъците от стъпки и ръка на земята.

Какъв беше неговият дълг при това положение? Докъде се простираше отговорността му? Той не беше съдия или следовател, натоварен с разследването на обстоятелствата при нечия смърт. Инстинктът му подсказваше да не разлайва кучетата, да остави света да продължи по своя път, бил той приятен или нелек. Беше забелязал, че така или иначе светът имаше навика да прави точно това, независимо от неговите желания. Защо да не направи същото и тук — тоест, да не прави нищо? Щеше да се върне в Англия и да докладва подробно на Джон Гонт. Докладът щеше да бъде кратък. „Провалих се.“

Но макар да се самоубеждаваше да не прави нищо, знаеше, че нещата не са толкова прости. В долнопробния хан „Феникс“ в Кентърбъри бе казал на Кейтън и Одли, че е наследил от майка си нюх, благодарение на който с лекота надушва проблемите. А проблемите, които надушваше сега, воняха отдалеч. Не бе нужно да ги търси, рано или късно, те сами щяха да го намерят.

И това стана още същия следобед.