Читаем Чосър и Домът на славата полностью

Двамата мъже бяха в същата стая, където Анри дьо Гияк бе казал предишната вечер на Джефри да не храни лъжливи надежди. Отново беше лятна вечер, но въздухът беше душен, сякаш предстоеше буря. Само преди двадесет и четири часа Фоа седеше на мястото на писаря в единия край на стаята. Сега се беше настанил на стола на покойния си господар и държеше чаша с вино. Гарафата беше на близката маса, но той не предложи на Чосър. Фоа не изглеждаше съвсем спокоен, но в същото време в стойката му се долавяше някакво упорство, сякаш искаше да покаже, че няма да се остави да бъде разубеден от никого (камо ли пък от англичанин).

— Какви са основанията ти?

— Срещнах Матийо в гората, малко преди да бъде открито тялото на графа.

— И?

— Няма как да е стигнал до поляната, където… е било извършено престъплението, за толкова време. Аз стигнах за няколко минути, а бях на кон.

— Познаваш ли горите на Гияк?

Чосър поклати глава. Знаеше какво ще последва.

— Има преки пътеки, които само обитателите на гората познават. Матийо е живял там много години.

— Защо?

— Някои хора не обичат компанията на ближния си.

— Чух, че имал зъб на рода Гияк.

Фоа сви рамене.

— Кой знае какво става в ума на подобен човек? Изгубил ръката си заради едно от ловните кучета на лорда преди много години. По времето на бащата на Анри. Матийо бил дете. Семейството му получило обезщетението, което се предвиждало от закона. Няма от какво да се оплакват.

— Няма от какво да се оплакват — повтори Джефри. — Какво е станало със семейството му?

— Откъде да знам? — отвърна Фоа. — Било е преди моето време. Пък и те са били селяни. Не се занимаваме с тях.

Чосър замълча. Фоа явно реши, че трябва още да го убеждава.

— По лицето му имаше кръв. Прясна кръв.

— Лицето му беше покрито със стари и нови драскотини, когато го видях, преди Анри да умре. Изглеждаше така, сякаш има навика на някои отшелници да се бичува с трънени клони.

— Смяташ, че е била негова кръв?

— Такова е моето мнение.

— Твоето мнение не ни интересува особено, мастър Чосър.

Джефри се зачуди кои ли бяха тези „ние“. Засегнат, той продължи:

— Има още нещо. Днес с младия Анри ме видяхте да разглеждам храстите до поляната.

— Каза, че си изпуснал кесията си.

— Така е. И когато се наведох да я взема, забелязах нещо, което едва ли е убягнало и от твоя поглед, мастър Фоа. Имаше следи, които доказват, че някой е чакал там, скрит в храстите.

— Именно. Бил е този див горянин Матийо. Дебнел е там, чакал е удобен момент да нападне господаря ми.

— С една ръка?

— Ако човек загуби крак или ръка, природата го обезщетява за тази загуба. Останалите му крайници стават по-силни. Пък и Матийо беше въоръжен с меч. Той е нанесъл смъртоносната рана на граф Дьо Гияк, а не глиганът, както помислихме в началото.

— Как се е сдобил Матийо с меч? Див горянин с ловен меч?

— Един ловец съобщи, че тази сутрин е бил откраднат меч — отвърна Фоа.

Цялата история бе малко вероятна или поне твърде удобна. Чосър се канеше да го изтъкне, но вместо това каза:

— Човекът е клечал, подпирайки се с една ръка на земята, за да запази равновесие. Така другата му ръка е била свободна, за да държи меч.

Ришар Фоа кимна няколко пъти, сякаш англичанинът най-после казваше нещо разумно. Но когато думите на Чосър стигнаха до съзнанието му, кимането спря и лицето на сенешала стана още по-червено.

— Точно така е, мастър Фоа. Вдигам лявата си ръка. Виждаш ли? — Джефри разпери пръстите си. — На земята имаше отпечатък от лява ръка. Палецът беше откъм близката страна, както би било, ако човекът е гледал към поляната и езерото. Но нещастният Матийо няма лява длан, изобщо няма ръка. Така че онзи, който се е крил там, не е бил той.

Фоа въздъхна. Посегна към малък предмет, който стоеше до гарафата с виното и го вдигна, така че той проблесна светлината. После го хвърли към англичанина. Чосър го хвана над рамото си, повече с късмет, отколкото с ловкост. Отвори длан и известно време разглежда онова, което беше в нея, макар да бе осъзнал какво е, докато Фоа го хвърляше.

— Убедително, а? — каза сенешалът. — Бързо претърсване на дрехите на Матийо разкри, че в кесията му е скрит този предмет.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Виктор Александрович Потиевский , Леонид Максимович Леонов , Меган Уэйлин Тернер , Михаил Васильев , Роннат , Яна Егорова

Фантастика / Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы