Чосър и Домът на славата

„Шумът, димът, миризмата“, спомни си Чосър думите на артилериста. „Ушите ти не спират да бучат час и половина след това.“

— И така лошите умряха, ние се спасихме и това е най-доброто, което може да се очаква в този нещастен свят — но ти изгуби корабчето.

— Наричай го „кораб“, щом искаш, но за мен не е — заяви Джак Дарт, хвърляйки поглед към кораба, който постепенно потъваше и кърмовото му гребло стърчеше под още по-странен ъгъл. — Сега трябваше да сме на път. Ще се наложи да стигнете по друг начин до Бордо.

— Ще намерим нещо — каза Джефри. — Чудя се кои са били… тези с черните дрехи.

Питаше се дали един от тях не е бил Хюбърт, лъжливият монах. Но той му се бе сторил по-скоро единак, не човек, който работи в група. В този миг малката лодка започна бавно да се движи към брега. Слънцето вече беше изгряло и лъчите му заслепяващо се отразяваха във водата. Чосър засенчи очи. Сега двама от войниците гребяха, тъй като товарът бе по-тежък, а третият влачеше с нещо като кука няколко трупа зад кърмата. Но един от тях — слаб и обвит с черни парцали — бе изтеглен на борда и лежеше напряко на носа, вероятно за да се балансира теглото му. Главата му висеше, косата му бе изгоряла. Но лицето му се виждаше добре и бе измито при потапянето във водата. Очевидно маската му беше свалена от стражите или отхвръкнала при експлозията. Приличаше на преждевременно остаряло момче и по кожата му имаше петна и точки, които Чосър помисли отначало за следи от огъня, но когато лодката се приближи, осъзна, че това са лунички.

Не можеше да си спомни името му — не беше и сигурен, че го знае — но това бе един от хората на сенешала на Гияк, онзи, който го бе подмамил в стаята на стражата в замъка. Значи Ришар Фоа не се беше задоволил с това, че са избягали, а бе решил да ги преследва и по реката. Дали беше наредил да ги убият или само да ги забавят, като изгорят кораба? Дали този мъртвец беше смятал, че всички на борда спят и беше решил да се отърве от тях наведнъж? Навярно бе видял Чосър да говори с Джак Дарт предишната вечер или бе проследил как актьорите се настаняват под навеса на палубата.

— Познаваш ли го? — попита капитанът.

Войниците в лодката вече бяха стигнали до брега и с помощта на другарите си вдигаха тялото на луничавия на кея. Отнасяха се с него безцеремонно като с умряла риба. Чосър се увери, че това бе човекът на сенешала.

— Познавам го — каза той.

— Свързан ли е с работата, която имаше във вътрешността?

— Нещо такова. Някой ден ще ти разкажа. Боя се, че ние сме причината за бедата ти, мастър Дарт.

Капитанът сви рамене. Размаха брадвата по посока на другите трупове, които вадеха в момента.

— Светът се освободи от петима престъпници. Сега ги преброих.

— Други ще заемат мястото им.

— А казват, че аз съм бил черноглед, мастър Джефри.

Гийом (мъртвецът с луничавото лице) бе възнамерявал да унищожи кораба, на който смяташе, че спят Чосър и останалите — а с него и пътниците. Заедно с хората си той бе стигнал до Либурн предишния следобед, уверен, че са изпреварили кораба с бегълците. Нямаше план как да се справи с англичаните, но разчиташе на ума си и средствата, които му попаднат под ръка. Видя пристигането на кораба с бегълците и реши вечерта да се пошляе по пристанището, като гледаше да е достатъчно близо до Чосър, за да чува думите му, но същевременно да не бъде забелязан. От опит знаеше, че не бие на очи. За щастие в тази приятна лятна вечер пристанището беше пълно с минувачи, които наблюдаваха разтоварването на оръдията. Гийом бе забелязал пристигането им, както и мястото, където трябваше да бъдат изпратени — Лимож. Това бе нещо, което щеше да предаде, където трябва. По-важно за непосредствената му цел обаче беше, че дочу предложението на Джак Дарт да осигури подслон за пренощуване на пътниците. Изслуша и учтивия отговор на Чосър, но — може би защото не разбираше интонацията на езика, който не му беше майчин — не схвана, че това беше учтив отказ.

Затова Гийом се върна при хората си, които убиваха времето в една кръчма близо до градските стени. Каза им, че ще действат късно през нощта и им поръча да се облекат в черно, както когато бяха причакали Машо през лятото. Тогава той бе посрещнал англичанина в Бордо и го бе придружавал в пътуването му по суша заедно с Жерар. Не се разбираха добре с Машо, не се бяха сближили с него. Той определено се пазеше от тях, сякаш се канеха да го отровят по пътя или да го намушкат в гърба. Да го отровят, да го намушкат? Не още, сър, не докато не пристигнем на територията на Гияк. Всъщност Гийом не би се опитал да нападне Машо, дори с помощта на Жерар. Мъжът приличаше на човек, който може да се грижи за себе си, най-вероятно бе ветеран в битките. Затова организираха засадата на възвишението срещу замъка, мястото, където всички пътници — пеша или на кон — обикновено спираха, за да си починат и да се възхитят на гледката. Идеята беше на Гийом, макар че заповедта на Ришар Фоа гласеше Машо или поне писмото, което носеше, по никакъв начин да не попаднат в ръцете на Анри дьо Гияк.