Читаем Чосър и Домът на славата полностью

Гийом беше довереник на Фоа. Сенешалът на замъка се боеше, че господарят му ще вземе неправилна страна във войната, която със сигурност щеше да избухне след период на сравнително спокойствие. Той бе убеден, че бъдещето на Аквитания е в ръцете на крал Шарл. Онези, които запазеха верността си към английската корона — от криворазбрана лоялност, чувство за чест, глупост или по каквато и да било друга причина — щяха да изпаднат в немилост при новото разпределение на привилегиите. Проблемът беше, че един такъв благородник не слизаше сам от сцената. Много други, по-скромни хорица, щяха да бъдат повлечени заедно с него. Затова Ришар Фоа реши, че ще направи всичко възможно, за да отклони Анри от необяснимата му слабост към английската кауза и да му покаже къде е неговият интерес. Успокояваше го фактът, че съседът им Гастон Флорак беше на същото мнение. Макар човек никога да не бе сигурен какво замисля Флорак, на сенешала му се струваше, че го окуражава да използва малкото си „влияние“ върху Анри дьо Гияк.

Засадата бе успяла. Гийом си спомни с удоволствие погледа, който Машо му беше хвърлил, когато бе разбрал, че е предаден. Пипнах те! Двамата бяха останали назад и оставиха другите да свършат мръсната работа — да съборят Машо от коня му, скачайки от дърветата. Всъщност нападателите бяха слуги на Анри дьо Гияк. Гийом беше им казал, че заповедта да убият пратеника идва от техния господар, но умишлено бе избрал най-голямата измет сред тях — един, когото Фоа бе хванал да краде, друг, който се бе сбил с един от конярите и т.н. Бяха отчаяна банда. Гийом ги подлъга, че ако му се подчиняват, ще си върнат благоволението на графа. Но той не знаеше нищо за нападението, нямаше дори представа, че пристига пратеник от Англия. Ришар Фоа се бе погрижил за това.

Нападателите носеха маски, не толкова за да не ги разпознаят — не се предвиждаше Машо да оцелее, — а защото с маска хората действат по-безмилостно. Въпреки това трябваше да се признае, че англичанинът се би докрай. След това Гийом бе взел кесията и писмото в нея. Не беше много любопитен да узнае какво пише в писмото (не че можеше да чете), или по-скоро знаеше, че е по-безопасно да не разбира всичко. Беше го предал на Ришар Фоа, който с типичното си желание да бъде в неведение не попита за съдбата на пратеника.

Но англичаните постоянстваха в опитите си да привлекат Анри дьо Гияк. Изпратиха нови хора и този път не беше така лесно да се отървеш от тях, както от един самотен конник. Пристигането на актьорите в замъка по същото време беше друго усложнение. А най-голямото от всички бе смъртта на господаря им по време на лов. Погледната от друг ъгъл обаче, кончината на Анри беше голямо облекчение. Мъртъвците нямат нужда от убеждаване. Сега беше нужно само Чосър и останалите да не стигнат до Бордо, за да съобщят на принца за случилото се, защото положението беше деликатно. Англичаните бяха готови да се бият, за да задържат Аквитания. Не биваше да ги провокират да нападнат, преди френската армия да е готова да ги посрещне.

Затова трябваше да е злополука. Смърт от вода, смърт от огън. Смърт на горящ кораб. Идеята хрумна внезапно на Гийом, докато се мотаеше по пристанището.

В един ъгъл на кръчмата той обясни плана на малката банда. Да изчакат до ранните утринни часове (защото тогава хората са най-отпуснати), да се качат на кораба, да го подпалят и да го отвържат от кея. Бяха се усмихнали в доволно очакване. Един от тях извади ножа, който бе откраднал от Машо — внушително оръжие, дълго поне четиридесет сантиметра, и с любов го загледа. Бяха се настанили в разнебитен склад малко по-надолу на пристанището. Гийом им забрани да пият повече, затова те подремнаха, докато настъпи моментът да сложат маските. Промъкнаха се на борда на кораба. Тихо стигнаха до носа. Откриха купчината платно и чували, които Гийом бе забелязал преди. Щракнаха с огнивото и се заеха да наблюдават как искрата се превръща пламък, който постепенно обхваща сухите чували.

И тогава всичко се обърка. В другия край на кораба настъпи раздвижване. Някой будеше спящите! Гийом разпозна капитана, който бе разговарял с Чосър. Той стоеше в трептящата светлина на пламъците и размахваше брадва. Мъжът нямаше намерение да отстъпва, очевидно решен да даде възможност на всички пътници да слязат спокойно на брега. Мъжът отдясно на Гийом пристъпи напред, размахвайки дългата си кама, но явно реши, че е по-добре да бъде благоразумен, отколкото смел, и се върна на мястото си. Пламъците вече се извисяваха. Горещината беше неприятна. Гийом почувства как умът и куражът му, които не бяха толкова много, колкото си мислеше, се изпаряват. Ами сега? Корабът щеше да изгори и потъне, но жертвите им бягаха, вече се намираха на сушата. Той усети, че останалите го гледат, очаквайки заповедите му.

Отвори уста, за да им нареди… Но какво? Така и не разбра какво щеше да каже, защото внезапно чудовищен взрив го блъсна в гърба, заслепи го ярка светлина и с последните остатъци от съзнанието си той усети, че лети в пламтящия въздух.

18.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вор
Вор

Леонид Леонов — один из выдающихся русских писателей, действительный член Академии паук СССР, Герой Социалистического Труда, лауреат Ленинской премии. Романы «Соть», «Скутаревский», «Русский лес», «Дорога на океан» вошли в золотой фонд русской литературы. Роман «Вор» написан в 1927 году, в новой редакции Л. Леонона роман появился в 1959 году. В психологическом романе «Вор», воссоздана атмосфера нэпа, облик московской окраины 20-х годов, показан быт мещанства, уголовников, циркачей. Повествуя о судьбе бывшего красного командира Дмитрия Векшина, писатель ставит многие важные проблемы пореволюционной русской жизни.

Виктор Александрович Потиевский , Леонид Максимович Леонов , Меган Уэйлин Тернер , Михаил Васильев , Роннат , Яна Егорова

Фантастика / Проза / Классическая проза / Малые литературные формы прозы: рассказы, эссе, новеллы, феерия / Романы