Чосър и Домът на славата

За Джефри, Алан, Нед и Жан Кадо беше лесно да наемат коне, които да ги отнесат до Бордо. Чосър предпочиташе да постъпят така, отколкото да пътуват с кораб. Беше му дошло до гуша от кораби. Останаха в Либурн, само колкото да видят как са актьорите. Луис и Маргарет благодариха на Нед Кейтън най-сърдечно. Алис, която се беше възстановила напълно от давенето, го прегърна и целуна. Саймън, вместо да се засегне, че друг мъж е спасил любимата му, му стисна ръка със сълзи в очите. Мартин и Том също изразиха благодарността си. Но настроението на трупата бе помрачено от смъртта на Бъртрам. Тялото му бе извадено от Дордона. Веднъж бе имал късмет, но втория път не бе успял да се измъкне от реката.

Играчите също щяха да пътуват за Бордо, но по-бавно заради каруцата и Ронс. Джак Дарт също обяви, че ще се върне в града, но първо трябваше да попълни някакви документи за властите в Либурн за загубата на корабчето. Носеше се слух, че подпалването на кораба било опит да се попречи на пренасянето на оръдията. Мъжете, убити при експлозията на барута, били агенти на френския крал. Никой не си даваше труда да обясни защо се бяха качили на борда, след като оръдията бяха свалени на брега. Затова и обяснението на Джак Дарт беше такова. Ако някой — като Джефри Чосър — знаеше нещо друго, той трябваше да се яви и да го разкаже.

Чосър и останалите трима наеха коне и купиха провизии за еднодневното си пътуване. Едва бяха тръгнали за Бордо, когато бяха принудени да спрат. Срещнаха поток от поклонници, които се бяха упътили на юг, към Компостела. Шествието от мъже и жени премина пред тях на един кръстопът на възвишенията след Либурн. Малката групичка спря, за да ги изчака. Нямаха избор, защото поклонниците минаваха покрай тях решително и съсредоточено като армия. Бяха толкова нагъсто един до друг, че между тях не можеше да се вкара клин. Но денят беше горещ, те бяха в празнично настроение, разговаряха и се смееха.

Повечето от поклонниците бяха на коне, но имаше и няколко каруци, покрити с навеси, за да предпазват обитателите си от слънцето на равнините и дъжда, който можеха да срещнат по на юг, в планините. Те минаваха толкова близо до групата, че Чосър различаваше отделни фигури: жена с пълни устни и светлочервена наметка, която му напомни на Маргарет Луп; мъж с изпито лице, чиито очи непрестанно шареха; две привлекателни млади дами, които споделяха нещо, привели се една към друга от конете си. Алан Одли и Нед Кейтън се опитаха да привлекат вниманието им, като махаха с ръце и се усмихваха, но единственият от процесията, който им отвърна, беше един мъж, който, макар и дребен, седеше на коня си с голямо достойнство.

Имаше много хора, може би сто души, съпровождани от двама водачи отпред и неколцина здравеняци в края на шествието. Докато гледаше как поклонниците се движат почти със скоростта на пешеходци — бърбореха и се смееха, бършеха си носовете и челата с ръкави, от една жена се виждаха само шапката и очите, които надничаха изпод платнището на каруцата, друг, който се движеше в края на колоната, свиреше на нещо като гайда — докато гледаше как преминава този зрелище, някаква идея се мерна в главата на Чосър. Той се опита да я улови, но беше прекъснат от Жан Кадо, който посочи към процесията.

— Тези хора пътуват по лиможския път през лятото, когато е разчистен. Вече са посетили гробницата на блажения епископ Фрон в Перигьо, а преди нея — тази на свети Марциал в Лимож.

Тези поклонници не изглеждаха особено набожни, но Чосър знаеше, че тръгват на път, за да се поклонят пред нечии мощи, дори на толкова почитан светец като на свети Яков, приемайки пътя като почивка от ежедневието. Едва когато видеха Компостела, щяха да слязат от конете, да говорят с благоговение, да се откажат за кратко от пъстрите дрехи и да извървят последните няколко километра пеша. По-религиозните дори се събуваха, а най-набожните се влачеха на колене. Отново някаква идея, свързана с поклонничеството, проблесна в ума му и отново го прекъснаха.

— Какво каза?

Кадо още му говореше.

— Ходил ли си на поклонение, мастър Джефри?

— Още не. Когато се върнем у дома, ще отида до гробницата на свети Томас в Кентърбъри.

— Аз съм бил в катедралата, посветена на Мария Магдалена във Везелей — много е красиво. Поднесох почитанията си и на свети Фоа в Конко. Виждал съм и „Света Богородица от Рокамадур“ и изкачих на колене стълбите до горната част на града с параклисите. Но това беше през мирните години.

— Мирните години? Говориш така, сякаш са свършили, Жан. Боя се, че отново си прав, скоро може пак да бъдем във война. Но виж тези хора пред нас. Те май не се безпокоят, че може да избухне война.

Жан Кадо се почеса по носа и повече от всякога заприлича на бухал.

— Утринта е прекрасна и те са потеглили на благочестиво пътешествие. Защо да мислят за смърт и унищожение?