Човекът в лабиринта

Дали не са били нападнати от същества, за които лабиринтът не е представлявал никакъв проблем, и които са ги изклали по собствените им лъскави улици, а механичните стражи после са почистили костите? Нямаше как да се разбере. Бяха изчезнали. Когато влезе в града им, Мълър го намери стихнал, пуст, сякаш никога не бе приютявал живот; автоматизиран град, безплоден и безупречен. Населяваха го само животни. Те бяха разполагали с милиони години, за да намерят пътя си сред лабиринта и да го завладеят. Мълър бе преброил около две дузини бозайници с всякакви размери: от големината на плъх до слонообразни. Имаше тревопасни, които похрупваха из градските градини, и хищници, които се хранеха с тревопасните — екологичното равновесие изглеждаше съвършено. Градът в лабиринта приличаше на Исаевия Вавилон: дивите зверове на пустинята ще се разполагат там; и къщите ще са пълни с жалки създания; и бухали ще има, и сатири ще танцуват в него.1

Градът сега бе негов и той разполагаше с остатъка от живота си, за да проучва загадките му.

И други бяха идвали тук, като не всички от тях са били хора. Докато проникваше в лабиринта, Мълър имаше възможността да види онези, които не бяха сполучили да изминат целия път. Забеляза двайсетина човешки скелета в зони H, G и F. Трима мъже бяха успели да стигнат до зона E; онова обаче, което привлече вниманието му, бе сбирката от кости на извънземни. В зони H и G откри останките на огромни, драконообразни създания, все още облечени в изтлели космически костюми. Някой ден, ако любопитството надделееше над страха, той би могъл да се върне, за да ги разгледа повторно. По-близо до центъра имаше останки от други форми на живот, повечето хуманоиди, но отличаващи се от стандартните форми. Мълър не можеше да прецени преди колко време бяха идвали тук; нима скелетите можеха да издържат повече от няколко века, дори и при този сух климат? Този галактически боклук бе отрезвяващо напомняне за нещо, което Мълър вече добре знаеше: че въпреки опита, натрупан от хората през първите два века на пътувания извън Слънчевата система, в която не бе открита нито една интелигентна извънземна раса, Вселената бе пълна с други форми на живот и рано или късно човек щеше да се срещне с тях. Гробницата на Лемнос съдържаше останки от поне десетина различни раси. Ласкаеше се, че очевидно само той, единствен, бе стигнал до сърцето на лабиринта; ала не му ставаше весело, като си мислеше за разнообразието от хора във Вселената. Той вече си бе взел своето от галактиките.

В продължение на няколко години не му направи впечатление странният факт, че намира купчините кости. Знаеше, че механизмите на града чистеха безпощадно, премахваха всичко — от бучка пръст до костите на животните, с които той се хранеше. А на скелетите на евентуалните нашественици в лабиринта им бе позволено да си останат по местата. На какво се дължеше това пренебрегване на чистотата? Защо се отстраняваше трупът на попадналия в мощен капан звяр с големината на слон, а си лежаха неприбрани останките на мъртъв дракон, убит от същия този капан? Защото драконът е носел защитно облекло и поради тази причина е бил преценен за интелигентен? Мълър се бе досетил, че труповете на разумните същества бяха оставени нарочно.

Като предупреждение. Ти, който прекрачваш този праг, надежда всяка остави.

Скелетите бяха част от психологическата война, водена срещу всички нашественици в този безсмислен, безсмъртен, дяволски град. Те напомняха за опасностите, които дебнеха навсякъде. Мълър не знаеше как пазителите правеха разлика между труповете, които трябва да оставят на местата им, и тези, които следва да бъдат премахнати; но бе убеден, че определено правеха тази разлика.

Погледна екраните. Видя малките фигурки, които щъкаха около кораба в равнината.

Нека дойдат, помисли си той. Градът не е вземал жертва от години. Аз ще се погрижа за тях. Тук съм в безопасност. Знаеше освен това, че дори и да успеят по някакво чудо да стигнат до него, нямаше да останат задълго. Неговото собствено, особено заболяване щеше да ги прогони. Може би щяха да са достатъчно умни да победят лабиринта, но не биха могли да понесат нещастието, което превръщаше Ричард Мълър в непоносим за собствения му род.

— Махайте се — рече на глас Мълър.

Чу ръмженето на двигатели и излезе от обиталището си, за да види сянката, която прекоси площада. Обследваха лабиринта от въздуха. Бързо се прибра вътре, след което се усмихна на собствения си импулс да се скрие. Можеха разбира се да го открият където и да се намираше. Екраните щяха да им съобщят, че лабиринтът се обитава от човешко същество. Сетне, естествено, щяха изненадани да се опитат да установят контакт с него, макар и да не знаеха самоличността му. А след това…

Мълър се вцепени, когато у него пламна неочаквано, непреодолимо желание. Да ги допусне до себе си. Да говори отново с хора. Да наруши изолацията си.

Той искаше те да дойдат тук.