Човекът в лабиринта

— Ще бъде лошо. Много лошо.

— Ти си се срещал с него, нали, след като се е променил?

— Да. Многократно.

Роулинс рече:

— Наистина не мога да си представя какво е да стоиш до някого и да усещаш как цялата му душа те залива. Точно това става, когато човек е в близост до Мълър, нали?

— Все едно влизаш във вана с киселина — отвърна мрачно Бордман. — Можеш да свикнеш, но никога няма да ти хареса. Усещаш кожата си като пламнала. Грозотата, ужасите, алчността, гаденето — те бликат от него като фонтан мръсотия.

— А в същото време Мълър е човек на честта… един почтен човек.

— Беше, да. — Бордман погледна към далечния лабиринт. — И слава Богу. Но това е една отрезвяваща мисъл, нали, Нед? Щом съзнанието на един първокласен мъж като Дик Мълър е пълно с всичкия този боклук, какво мислиш се съдържа в умовете на обикновените хора? Смазаните хорица със скапания им живот? Прати им такова проклятие като на Мълър и те ще се превърнат в излъчватели, чийто огън би могъл да изгори всяко съзнание на светлинни години разстояние.

— Но Мълър цели девет години се е пържил в своето нещастие — рече Роулинс. — Ами ако сега е невъзможно човек да приближи до него? Ами ако излъчването му е толкова силно, че да не можем да го понесем?

— Ще го понесем — отвърна Бордман.

Втора глава

1.

В лабиринта Мълър обмисляше положението и преценяваше възможностите си. На млечнозеления зрителен екран можеше да види кораба и пластмасовите куполи, които изникнаха край него, както и дребните фигурки на хората, които щъкаха около тях. Искаше му се да знае как да настрои фино екрана — образите, които получаваше, бяха силно разфокусирани. Ала в същото време се смяташе за късметлия, че изобщо разполагаше с този екран. Много от старинните уреди в този град отдавна бяха станали безполезни поради повредата на някоя важна част. Но пък и учудващо голям брой бяха издържали невредими хилядолетия за чест и слава на онези, които ги бяха направили; Мълър обаче бе успял да отгатне предназначението само на някои, а и не можеше да работи пълноценно с тях.

Гледаше размазаните фигури на съплеменниците си земляни, които се трудеха усърдно, и се питаше какво ли ново мъчение са му приготвили.

Когато избяга от Земята, се опита да не оставя никакви следи за местонахождението си. Бе пристигнал тук с нает кораб, като подаде фалшив план за полета в посока Сигма Дракон. По време на полета в изкривеното пространство и време, разбира се, трябваше да мине покрай шест наблюдателни станции; подаде им обаче симулирани данни за полета, внимателно подготвени, за да объркат следите му колкото е възможно повече.

Една рутинна сравнителна проверка при всички наблюдателни станции би разкрила, че съобщаваните последователно данни за местоположението му са пълна глупост, ала той бе рискувал с надеждата, че ще успее да приключи полета и да изчезне, преди да бъде направена редовната проверка. Очевидно рискът се бе оправдал, тъй като подире му не полетя нито един кораб-прехващач.

След като излезе от изкривеното пространство и време в близост до Лемнос, той извърши една последна заблуждаваща маневра, като остави кораба си в орбита и кацна с приземяваща капсула. Предварително програмирана разрушаваща бомба взриви кораба на късчета, които поеха по най-различни орбити из Вселената. Единствено свръхкомпютър би могъл да свърже тези частици с първоизточника им! Бомбата бе проектирана да създаде петдесет фалшиви вектора на квадратен метър от експлозивна площ, сигурна гаранция, че никой не би могъл да намери следите в реално обозримо време. А Мълър се нуждаеше от съвсем ограничено време — примерно шейсет години. Когато напусна Земята, наближаваше шейсетте. При нормални обстоятелства би могъл да очаква поне още век бурен живот; ала лишен от медицинско обслужване, лекувайки се сам с един евтин диагностат, щеше да е късметлия, ако стигнеше и до сто и десет — сто и двайсет годишна възраст. Шейсет години самота и спокойна смърт в уединение — това бе всичко, което желаеше. Уединението му обаче бе нарушено само след девет години.

Наистина ли го бяха проследили по някакъв начин?

Мълър реши, че сигурно не е така. От една страна, той бе взел всички предохранителни мерки. От друга, нямаха причини да го проследяват. Не бе беглец, който трябва да бъде върнат и предаден на правосъдието. Бе просто човек, сполетян от ужасно бедствие — отвратителен в очите на смъртните си сънародници и без съмнение Земята е изпитала облекчение, че се е отървала от него. Бе срам и укор за хората, източник на угризения и печал — остен, който боде планетарната съвест. Най-хубавото нещо, което би могъл да направи за своя род, бе да го освободи от присъствието си и той го стори толкова старателно, колкото можа. Едва ли биха си дали труда да тръгнат да търсят човек, толкова отвратителен за тях.

Кои тогава бяха натрапниците?