Човекът в лабиринта

Предположи, че са археолози. Руините на града на Лемнос все още притежаваха магнетична, фатална омая за тях, а и за всички други. Мълър се надяваше опасностите на лабиринта да продължат да държат хората настрани. Той бе открит преди около век, но до пристигането му на Лемнос бе изминал дълъг период, през който планетата бе избягвана. И то поради съществени причини: Мълър многократно бе виждал труповете на онези, които са се опитвали и не са успели да навлязат в лабиринта. Той самият бе дошъл тук, воден донякъде от самоубийственото желание да се присъедини към списъка на жертвите; донякъде — от непреодолимото любопитство да влезе и да разгадае тайната на лабиринта, и отчасти — от съзнанието, че ако съумее да проникне в него, уединението му няма да бъде обект на много атаки. Ето че сега той бе вътре, но натрапниците все пак се появиха.

Няма да успеят да влязат, рече си Мълър.

Уютно настанил се в сърцевината на лабиринта, имаше под своя власт достатъчно сензорни устройства, чрез които да следи, макар и бегло, движението на всички живи същества отвън. Така можеше да наблюдава скитането на животните, които ловуваше, както и на прекалено едрите и представляващи заплаха зверове, от зона в зона. До известна степен можеше да управлява капаните на лабиринта, които при нормални обстоятелства бяха пасивни, но при други условия можеха да се използват и за атака срещу евентуален противник. Неведнъж Мълър бе хвърлял хищници със слонски размери в подземни ями, при опитите им да навлязат в зона D. Питаше се дали би могъл да използва тези устройства и срещу човешки същества, ако проникнат дотам, ала не можеше да намери отговор. Всъщност не мразеше своя род; просто предпочиташе да бъде оставен на мира — в състояние, което минаваше за покой.

Огледа екраните. Намираше се в шестоъгълна клетка — очевидно едно от жилищните помещения във вътрешния град, — в която имаше стена със зрителни екрани. Изгуби повече от година, докато разбере коя част от лабиринта отговаря на образите върху екраните; но чрез търпеливо поставяне на маркери бе превърнал мъжделивите изображения в бляскава реалност. Шестте долни екрана по протежение на стената показваха картина от зоните от A до F; камерите се въртяха в дъга от 180 градуса и така скритите им тайнствени очи контролираха целия район около всеки от входовете на зоните. Тъй като във всяка зона можеше да се влезе безопасно само през един вход, а всички останали бяха смъртоносни, екраните даваха на Мълър възможността да наблюдава придвижването на който и да е натрапник. Нямаше никакво значение какво става на фалшивите входове. Онези, които упорстваха да минат през тях, щяха да загинат.

Екраните от седем до десет на горния ред, предаваха изображения от зони G и H — най-външните, най-големите и най-опасни зони на лабиринта. Мълър не искаше да си прави труда да се връща към тези зони, за да проверява теорията си на практика; доволен бе, че екраните предаваха изображения от външните зони, а и не си струваше отново да рискува, за да открие къде бяха монтирани камерите. Що се отнася до единайсетия и дванайсетия екран, те явно показваха картина от равнината извън лабиринта — равнината, заета сега от новопристигналия от Земята космически кораб.

Малко от другите устройства, останали от древните строители на лабиринта, имаха информативна стойност. Върху платформа на централния градски площад, защитен от кристален свод, бе поставен камък с цвета на рубин, в чиято вътрешност някакъв механизъм цъкаше и пулсираше, досущ като сложен обтуратор. Мълър подозираше, че това бе някакъв вид часовник, настроен на ядрено трептене, който излъчва единиците време, използвани от строителите му. От време на време камъкът се променяше за малко: повърхността му се замъгляваше, потъмняваше до синьо, дори и до черно, въртеше се върху основата си. Внимателните наблюдения на Мълър още не му бяха обяснили смисъла на тези промени. Дори не можеше да подложи на анализ периодичността им. Промените не бяха случайни, ала моделът, който следваха, бе извън възможностите му да ги разбере.

В осемте ъгъла на площада се намираха метални колони, които плавно се изостряха до около седем метра височина. По време на годишния цикъл тези клинове се въртяха — по всичко личеше, че бяха календари, движени от някакви скрити лагери. Мълър бе установил, че правят по един пълен кръг на всяко от трийсетмесечните завъртания на Лемнос около мрачното му оранжево слънце; предполагаше обаче, че има и по-дълбока причина за съществуванието на тези блестящи пилони. Търсенето на тази причина заемаше голяма част от времето му.