Човекът в лабиринта

Погледна Нед Роулинс. Около двайсет и две, двайсет и тригодишен: олицетворение на наивната младост на човечеството. Но Бордман знаеше, че Нед бе достатъчно възрастен, за да е научил повече, отколкото подсказваше външността му. Висок, хубавец без намесата на козметичната хирургия; руса коса, сини очи, пълни, енергични устни, безупречни зъби. Бе син на теоретик в областта на комуникациите, вече покойник, един от най-близките приятели на Ричард Мълър. Бордман разчиташе тази връзка да ги отведе доста далеч в предстоящата схватка.

Роулинс попита:

— Не се ли чувстваш добре, Чарлз?

— Ще го преживея. Скоро ще кацнем.

— Кацането изглежда твърде бавно, нали?

— Остава още минута — отвърна Бордман.

Лицето на момчето изглеждаше почти незасегнато от силите, които му въздействаха. Лявата му буза бе леко отпусната надолу и това бе всичко. Странно бе подигравателното изражение върху гладкото му лице.

— Ето, вече кацаме — рече тихо Бордман и отново затвори очи.

Корабът преодоля последните метри до повърхността на планетата. Спирачните двигатели изключиха; дюзите на забавящите ускорението мотори изръмжаха за последно. Последва финалният труден миг на раздрусването и най-сетне — „краката“ на кораба се заковаха стабилно, ревът на двигателите окончателно стихна. Стигнахме, помисли си Бордман. А сега — лабиринтът. А сега — господин Ричард Мълър. А сега — да видим дали е станал по-малко ужасен след изминалите девет години. Може би вече е като всички останали. Ако е така, Господ да ни е на помощ на всички, рече си Бордман.

3.

Нед Роулинс не бе пътувал много. Бе посещавал само пет други светове, като три от тях бяха в пределите на системата-майка. Когато беше десетгодишен, баща му го бе отвел на лятна екскурзия до Марс. Две години по-късно видя Венера и Меркурий. Като награда за завършването на училище, на шестнайсет години излезе извън Слънчевата система до Алфа Кентавър IV, а три години след това направи онова тъжно пътуване до системата на Ригел, за да прибере трупа на своя починал след нещастен случай баща.

Роулинс съзнаваше, че това не е кой знае какво постижение сега, когато чрез използването на изкривяването на пространството и времето пътуването от едно съзвездие до друго не бе по-трудно, отколкото да идеш от Европа до Австралия. Но той щеше да скита по-късно, когато започнат да му възлагат дипломатически мисии. Ако можеше да се вярва на Чарлз Бордман, радостта от пътуванията бързо се изпарявала и препускането из Вселената се превръщало просто в поредната неприятна задача. Роулинс отдаваше това мнение донякъде на умората на този мъж, почти четири пъти по-възрастен от самия него, но в същото време подозираше, че Бордман казва истината.

Но до умората бе още далеч. Точно сега Нед Роулинс за шести път през живота си крачеше из чужд свят и това му харесваше. Корабът се бе приземил върху обширната равнина, обкръжаваща лабиринта на Мълър; външните укрепления на самия лабиринт се намираха на стотина километра на югоизток. В тази част на Лемнос бе полунощ. На планетата имаше трийсетчасово денонощие и двайсетмесечна година; в това полукълбо бе ранна есен и беше хладно. Роулинс се отдалечи от кораба. Екипажът разтоварваше материалите, от които щеше да построи лагера им. Чарлз Бордман стоеше настрани, увит в дебела кожена дреха, потънал в дълбок размисъл, който Роулинс не смееше да наруши. Отношението му към Бордман бе смесица от страхопочитание и ужас. Знаеше, че той е стар, циничен негодник, но въпреки това не можеше да изпитва към него нищо друго, освен възхита. Роулинс бе сигурен, че Бордман е истински велик човек. Не познаваше много като него. Може би баща му беше някога такъв. И Дик Мълър. Но Роулинс бе едва дванайсетгодишен, когато Мълър се забърка в отвратителната каша, която бе съсипала живота му. Е, рече си Роулинс, да познаваш трима такива мъже през живота си наистина бе чест. Искаше му се и неговата собствена кариера да бъде толкова впечатляваща, колкото тази на Бордман. Липсваше му разбира се лукавостта на Бордман, надяваше се никога да не я придобие. Но имаше други качества — своего рода душевно благородство, което липсваше на Бордман. И аз мога да бъда полезен по своему, мислеше си Роулинс, но се питаше дали това не бе наивна надежда.

Вдиша дълбоко чуждия въздух. Взря се в небето, обсипано с непознати звезди и потърси безуспешно някакви познати очертания. Леденият вятър метеше равнината. Тази планета изглеждаше изоставена, пуста, мъртва. Бе чел за Лемнос в училище: древна планета, напусната от непозната извънземна цивилизация, безжизнена от хиляди векове. Нищо не напомняше за населявалите я създания, освен вкаменени кости и археологични останки. И лабиринтът. Смъртоносният им лабиринт обгръщаше един град на мъртвите, който изглеждаше недокоснат от времето.