Чудакът

Година се щурал между бащината си къща и читалището, а после навил глава и заминал за Берковица да следва учителските курсове. Сега старецът нямал подръка ни икона, ни разпятие, за да има кому да отмъсти за непричастието на сина си. Продал дюкяна и попските си имоти, запазил само кошерите, дето били кротнати на една ливадка близо до пътя, който водел за планината. Струпал си една колиба и там се преселил да живее, а парите, дето получил от имотите си, харизал на читалището. На Ивана преписал къщата и му подарил голяма златна пендара, да я има за спомен от майка си. След една година, както гледал към пътя, дето водел за планината, задрямал кротко и вече не се събудил.

Времето било революционно, напрегнато, настроението — приповдигнато и романтично. В средата на 30-тях години горноряховските даскали очаквали комай всеки ден революцията да избухне. Вечер се ослушвали за куриери от града, а заран поглеждали от мястото, където се извисявало училището, дали няма да видят откъм Н тумби въстанал народ — да идат с музики и развени червени знамена. Иван също се взирал нататък и нему се счували музики и привиждали алени знамена, но това никак не му пречело да влиза в клас със строг израз на лицето, да измисля мъчни задачи, да изпитва придирчиво и безмилостно да пише двойки.

— За какво измъчваш толкова децата? — запитала го веднъж учителката по пеене, тя му била приятелка и членувала в същата група на КП, в която участвувал и Иван. — Един нов свят се задава — горещила се тя, — а ти с твоите катети и хипотенузи ще вземеш ума на учениците! Долу буржоазната скука!

— Аз пък мисля, че революцията не поощрява празните шумотевици и не отваря вратите на невежеството! — отвърнал намусено Иван.

Те имали различен емоционален подход към революцията, но се обичали. Иван пеел фалшиво, Виолета не умеела да прави разлика между катет и хипотенуза, какво общо могло да се търси между пергела и камертона! Смешно било да се мисли за сходство и въпреки това Иван направил предложението й Виолета се съгласила тутакси. Нима навремето между разпопения поп Евтим и кюмюрджийката Ивана да съществувало някакво сродство на душите?

Година след сватбата им избухнала Втората световна война, а година след избухването на войната Иван отишъл партизанин. Малко след него и Виолета поела към планината, а от съседното село Долно Ряхово излязъл в гората Диньо Диновски, съученик на Иван от н-ската смесена гимназия. Диньо и Виолета попаднали в друга бойна зона и в различни отряди, но и тримата били родени под щастлива звезда — преживели по чудо битките с фашистите, студовете и глада и на самия Девети вечерта се събрали като победители в Н. Виолета познала мъжа си в тъмното по фалшивото му пеене, а той я открил по нежния й и мелодичен гласец. На сутринта двамата срещнали Диньо пред кметството — на Диньо било възложено да организира временното ръководство на административните служби в Н.

— На тебе такава задача ти отива — да се занимаваш с бюрократични управии — рекъл снизходително Иван. — А аз, да зависеше от мене, бих се заловил с една задачка, ех! — Той стиснал юмруци и поклатил мрачно глава. — Ама на бодлива крава нали господ рога не дава!

— Каква „задачка“ имаш наум? — изгледал го подозрително Диньо.

Иван въздъхнал повторно, после уловил булката си под ръка и зацепил за площада.

През 1947 година се родил Юлиян. Било месец юли, затова го кръстили Юлиян. Иван предложил това име, защото той изпитвал почитание към хората с твърди характери и ясни позиции, какъвто бил римският пълководец Юлий Цезар. А Виолета се съгласила, името й се видяло звучно и красиво.

Само Диньо Диновски, като срещнал веднъж Ивана в Н, изразил неодобрение:

— Юлий Цезар е бил против републиканците! — напомнил той историческата истина на приятеля си. — Той видял сметката на републиканските водачи и се самопровъзгласил за диктатор!

— Знам! — кимнал мрачно Иван. — В днешно време у нас не може да пръкне такъв тип, дето ще види сметката на републиканците, но пък републиката много се нуждае от хора с твърд характер и с твърда ръка! Затуй мисля, че не съм сгрешил с името, то си е добро!