Чудакът

През есента на 1948 година предложили на Иван и на Диньо да заминат за Съветския съюз, за да се изучат за машинни инженери — Диньо веднага се съгласил и заминал, но Иван отказал, останал си на село. Тъкмо тогава се полагали основите на горноряховското кооперативно стопанство, а в това дело Иван бил и „хлябът, и солта“. Помолил да го имат предвид за през следващата година. Но през следващата година младото стопанство преживяло криза, той бил председател на управителния му съвет, не било редно кормчията да напуска поста си в най-критичния за кораба момент. После настъпили сложни времена, нали се решавал историческият въпрос „КОЙ КОГО“; кипяла революция и в душите на хората, та вече никой не отварял дума за следване, пък и самият Иван бил забравил. Сетил се, когато след 7–8 години го сменили от председателския пост, задето през мъчните първоначални времена попревивал пръчката срещу опозицията и по колебливите; сетил се, но било късно вече, годините за следване били отлетели безвъзвратно, като изпята песен. Той бил човек с „минали“ заслуги, затова не го оставили без работа, назначили го отново за учител по аритметика в старото горноряховско школо. Така един ден пак станал колега на жена си, която учила децата на до, ре, ми… Срещнали се в същата учителска стая, от чиито прозорци някога надничали да видят дали не идат на тумби с развени червени знамена „възбунените тълпи на ликуващия народ“.

Оттук нататък в биографията на Юлияновите родители няма нищо интересно. Заминали си по реда: по-напред майка му, а баща му — месец след като Юлиян бил хабилитиран за кандидат на математическите науки. Само за една последна случка ще напомним. В единадесети клас, когато обявиха Юлиян за абитуриент, даскал Иван му подарил същата оная златна пендара, която някога си разпопеният поп Евтим подарил нему, да я има за спомен от майка си (кюмюрджийката Ивана, дето яздела катъра с преметнато през рамо ловджийско чифте).

Като се ползувахме от спомени на по-възрастни горноряховчани, разказахме, макар и в галоп, биографията на Юлияновите родители, за да се имат предвид някои от по-важните родови наноси в неговия характер. Кои черти от тия наноси са преминали в кръвта му и в какво съчетание — по този въпрос авторът не е длъжен да споделя мнението си с читателите, пък и не би било желателно, за да не ги подвежда, или да влиза в спор с лицата, чиито разкази е намерил за уместно да помести. Естествено, имената на тия лица той е променил, но и това не го задължава, за да се присъедини към мненията им, а още по-малко — да се подпише под тях. Той е поместил разказите им — както се казва на протоколен език — „за сведение“, а дали читателите ще приемат мненията им за Юлияна, или ще ги отхвърлят, или ще се отнесат критично към тях, като едни неща отминат, а с други се съгласят — това си е тяхна лична работа. „Всеки си има мнение“ — според популярния израз, който авторът високо цени.