Чудакът

Но откъде знаех, че Мая не й приличаше? Не ме ли мами чувството, възникнало от „първия поглед“? През тия августовски утрини първите слънчеви лъчи бързо изпаряваха росата. Нямаше ли близкото ни опознаване да изпари и моето първоначално очарование?

Но каквито и съмнения да се появяваха като облачета в душата ми, светът стана като че ли изведнъж по-красив. Бях занемарил нощните бдения, сега вечер се прехласвах по небето, не ми се прибираше в бай Сандовата мансарда. Имаше едно възвишение в лозето му, беше го засадил с розови храсти. Захвърлях палтото си на тревата, лягах отгоре му и тъмният небесен купол, осеян с безброй златни, синкавосребърни и рубинени звезди, взимаше очите ми. Както някога, през детските ми години, когато спях на открито, до ъгъла с овцете, при вуйчо ми Първан. Както някога, през тихите вечери, когато се разхождахме с Лили навън от града. Няма друго чувство по-близо до природата от любовта. То е част от природата и когато човек го носи в сърцето си, той се слива с природата и само тогава започва да разбира езика й и да изпитва омая от хубостта й.

Лежах на поляната и се взирах в небесния купол. Царицата Касиопея седеше на петкрако сребърно столче, навиваше прежда и слушаше скучното бъбрене на царствения си съпруг Цефей. Арктур напразно протягаше ръце към косите на Вероника, намусеният Бик гледаше недоволно света с червеното око на Алдебаран, а Орион, красавецът, гордо крачеше по неравните пътища на южния хоризонт.

Между Арктур и Косите на Вероника като че ли виждах да прозира сякаш през сребърно призрачно перде замисленото лице на Мая. Дали размишляваше върху съдбата на преданата съпруга Вероника и какво си мислеше за съпружеската й вярност? Това живо ме интересуваше, защото на земята съществуваше съпругът й Щерев и той стоеше между Мая и мен като самото олицетворение на съвестта.

Есенни мотиви

1

Разходих се няколко пъти до гарата, занесох вино, мезета, участвувах в две партии на карти. С началника на гарата, с мрачния телеграфист, с кантонерите станахме отлични приятели. Вече пратките с машини не пускаха корен под навесите. И монтажът вървеше бързо, през август и септември преизпълнихме плана почти с 50 на сто.

Но в началото на октомври заваляха ужасни дъждове, които нямаха край. След безводна пролет и сушаво лято небето се затвори и земята прогизна. Дори малкото, което беше родила, затъна в кал, пък и нямаше кой да го прибира, машините боксуваха на място.

Снабдяването с продукти — зеленчуци, месо, сирене — от ден на ден ставаше все по-оскъдно. Осиромаша работническият стол при завода. До гуша дойде на всички проклетото зеле и оризовата чорба. Заводските работници понасяха по-стоически бедата, но ония, които работеха по строежите, които изграждаха корпусите на бъдещите общежития, строителите — те взеха да си стягат торбите, майстори, кофражисти, зидари всеки ден хващаха пътя за гарата. Те знаеха, че са „кът“, тоест дефицитен кадър, затова се отправяха към ония места, където нюхът подушваше „по-мекото на баницата“.

Призракът плана по строителството да се срине взе по-често да ме спохожда, стресвах се насън, осъмвах с ококорени очи. Затова реших да споходя един важен човек, директора на общественото снабдяване.

— Бащице — рекох, — от тебе зависи дали догодина моите хора ще живеят в жилища като хората, или ще лагеруват в дъсчени бараки. А ти знаеш, че дъсчените бараки не привличат, а отблъскват нашего брата. Има риск тоя гигант, ЗПЦМ, да остане без хора. Ще се случи най-лошото, държавата да остане без бакър и бронз.

Тоя сух човечец, с мургаво лице и горящи тъмни очи, чиито прапрадеди навярно са имали роднински връзки с татарите на хан Ногай, който още с моето пристигане взе мерки да ми се сервира коняк и истинско бразилско кафе — той повдигна ръце към тавана на обширния си кабинет, като „правоверен“ от минали времена:

— Аман! — възкликна той. — Не палете огън в душата ми! Не ме разпъвайте накръст! Аз не съм Христос, който според Евангелието нахранил 20 хиляди души с пет риби и пет хляба! На главата ми тежи целият Н, с фабриките си и с ресторантите си и над всичко това — със своя грандхотел. Всекиму съм длъжен да отделям по малко от малкото, което получавам! Много ви моля да не ме разпъвате накръст!

— Но според договора, който сме сключили с вас — рекох, — вие сте ни длъжник и по зеленчука, и по месото, и по захарта, и по мазнините! Много държа да ни се издължите още със следващата доставка! ЗПЦМ, както знаете, е завод от републикански мащаб!