Чужди очи

Дори не мога да си представя какво е да не можеш да спасиш собственото си дете. Някои неща са толкова ужасни, че мисълта ти не ги побира, макар моите мисли да са видели много.

Прокарвам пръсти по снимката на майка ми и се опитвам да си представя баща ми, сгушен в леглото до мен, и мама с издутия корем. Дали това, че баща ми е спал с друга жена, прави по-малко значимо това колко много ни обича?

Това, че бе готов на всичко за майка ми? Че от толкова години се грижи за нас?

Поглеждам го и за първи път го виждам такъв, какъвто е.

Човек.

Просто човек. Една нощ пийнал малко повече и направил глупост. Направил грешка. Но тази грешка не го определя. Та това е човекът, който ни прави лазаня, който плаче над снимката на мама, когато мисли, че никой не го вижда, човекът, който лекува болни бебета.

Просто човек. Но добър човек.

— Ще можете ли да ми простите? — пита той, без да смее да вдигне очи.

Смъквам се от табуретката, заобикалям плота и увивам ръка около врата му.

— Да — казвам простичко.

Мати скача след мен и се мушва под другата му ръка.

— Да — казва и тя.

И така стоим, тримата, заедно.

Семейство.

* * *

В „Мартис Дайнър“ е пълно мъртвило, типично за неделя сутрин. Две сервитьорки стоят облегнати на бара и обсъждат жената и момчето, които загинаха в оная катастрофа преди седмица. Давали ги по новините, как ченгетата отишли в къщата на жената и открили доказателства в мазето — пистолети, въже, бензин. Намерили също и дневник с налудничави писания как Джаред Бел убил бебето й и как щяла да си върне на нашето семейство и кажи-речи на всички от класа на Мати. Смятала да убие всички на купона в Саманта, казва по-пълничката сервитьорка. Другата клати глава невярващо.

Ролинс седи срещу мен в сепарето и гледа как си играя с пакетчетата захар.

— Вий. Съжалявам за Зейн.

Не казвам нищо.

Той опитва пак.

— Така де, не че го харесвах особено, но важното беше, че те правеше щастлива. Симпатяга беше. Нищо че майка му беше луда.

Опитвам се да направя колиба с пакетчетата, но непрекъснато се свличат. Предавам се.

— Ужасно искам да си щастлива — казва той и слага длан върху ръката ми и разпилените пакетчета.

— Знам — казвам и най-после го поглеждам в очите. — Държах се отвратително последните две-три седмици. Случиха се толкова много ужасни неща… Съжалявам, че се държах като пълна кучка.

Той почуква дланта ми с показалец.

— Ще ти простя, ако ми обясниш какво се случи онази нощ в стаята на Зейн.

Въздъхвам. Очаквах този момент с ужас и макар да знам, че се задаваше, все се надявах да успея да го отложа с ден-два. Но от друга страна, и днешният ден ще свърши работа.

— Добре.

Замислям се за миг, търся подходящите думи.

— Ще ти кажа нещо за себе си, което ще ти прозвучи налудничаво.

Той кимва окуражително.

— Давай!

— Ами, нали знаеш, как вечно внимавам да не докосна нещо чуждо?

Ролинс се разсмива.

— Заради манията ти ли? Да, знам.

— Не е мания, Ролинс. И не е нарколепсия. Нещо друго е. Нещо, което и аз самата не разбирам. Когато припадна, се случва нещо много особено. Разказах на баща ми, когато започна да се случва, и той ме прати на психиатър. Така че вече не говоря с никого за това, макар да продължава да се случва.

— Какво точно се случва? — пита ме предпазливо.

Решавам да се хвърля надолу с главата в дълбокото.

— Напускам тялото си. Вмъквам се в главите на други хора. Виждам всичко, което виждат и те.

Млъквам за миг и се взирам в очите му, търся онова изражение, което видях на лицето на баща си, когато му казах — смес от страх и недоверие. Но на лицето на Ролинс се изписва съвсем друго изражение. Изглежда притеснен.

— Какво виждаш?

— Зависи. Ако се плъзна в господин Наст, виждам как тайничко си пийва водка. Ако съм в баща ми, гледам как оперира. Ако се вмъкна в Мати, виждам как плаче по цели нощи. При всеки е различно. Най-вече неща, които изобщо не бих искала да видя.

— Какви например? — настоява той. В тона му няма и сянка на подигравка. Съвсем искрено иска да разбере.

И тогава му разказвам. Разказвам му за Амбър и голата снимка на Софи, която изпратила на всички от отбора по футбол. Разказвам му за връзката между господин Голдън и майката на Амбър. Как съм станала свидетел на убийството на Софи. И как съм разбрала, че майката на Зейн е виновна за всичко. За последните ми мигове със Зейн.

Ролинс става от мястото си и се премества до мен. Прегръща ме с една ръка и усещам аромат на сапун под миризмата на коженото му яке.

— Много съжалявам — прошепва.

— Нищо ми няма — отвръщам. — Добре съм.

След малко става очевидно, че сервитьорките, съвсем отегчени, са се втренчили в нас. Кимвам към тях.

— Ролинс, я се връщай отсреща. Превърнахме се в атракцията на заведението.

Той стисва раменете ми още веднъж и се връща обратно.

После разкъсва едно захарче и пита:

— А в мен вмъквала ли си се? — Изсипва съдържанието на пакетчето в устата си.

По дяволите!

Единствената част, която пропуснах. Знам как ще се почувства, ако разбере, че съм видяла какво става в къщата му. Майка му. Нещата, които е принуден да прави за нея.