Чужди очи

Мълчанието ми ме издава. Май в първия момент се е шегувал, но сега е напълно сериозен.

— Вмъквала си се, значи. Нали? Кога?

— Миналата седмица — казвам и ми става ужасно неудобно. И ужасно горещо.

— Миналата седмица? И какво видя?

Смъквам якето си. Не знам как да му кажа, че съм видяла майка му гола, че съм видяла как я къпе. Направо пламтя от смущение.

— Вий. Отговори ми!

— Видях къщата ти и чичо ти и майка ти. И знам, че се налага да помагаш на майка си за някои неща, например за къпането.

Ролинс пребледнява.

— Видяла си… как я къпя?

— Няма нищо, Ролинс. Знам какво е да се грижиш за някого.

— Спри! — прекъсва ме той. — Нищо не знаеш. Никога не се е налагало да къпеш сестра си или баща си. Изобщо нямаш представа какво е. Всеки ден. Да си отговорен за живота й всеки ден. Аз я храня. Аз я обличам. Няма кой друг да го свърши. Само аз.

Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, Ролинс.

Той скрива глава в шепи.

— Не мога да повярвам, че си видяла как я къпя. Чувствам се… чувствам се напълно омърсен.

Посягам към ръката му.

— Ролинс…

Той се дръпва.

— Не. Остави ме на мира!

После става и тръгва към вратата. Гледам го и ме залива чувство на вина. Прав е. Отвратително е да нахлуеш така в нечие лично пространство. Не го направих нарочно, но точно така се получи. Хората имат право на своите тайни. И фактът, че не мога да контролирам плъзването, не е оправдание.

Сещам се как се чувствах, когато разбрах, че Скоч се е възползвал от тялото ми без мое разрешение. Направо ми прилошава при мисълта, че и Ролинс се чувства по същия начин. Гледам как се отдалечава с колата и се опитвам да измисля как да му се реванширам.

Трийсета глава

Взирам се през телескопа и се чудя как е възможно небето да изглежда както винаги, след като вселената очевидно се е обърнала с главата надолу.

— Вий — сестра ми ме вика от прага.

— Да?

Тя влиза в стаята и се отпуска в люлеещия се стол. Вдига колене до брадичката си и ме поглежда замислено.

— Ще се оправиш ли?

Поглеждам отново през прозореца, търся нещо. Първо намирам Поларис, свети ярко. Оттам намирам Малката мечка, бебето мечка. И до него, както винаги — Голямата мечка. Майката мечка.

— Аха — отговарям. — Ще се оправя. Просто ми трябва малко време.

— Искаш ли да поговорим за него?

— За кого? За Зейн ли? — Обръщам се към нея.

— Да, разкажи ми за него. — Тя навежда глава настрани, както правеше навремето, когато й четях приказки за лека нощ.

Покатервам се на леглото и се замислям.

Накрая все пак проговарям.

— Беше много смел. Толкова много болка бе преживял, но не се страхуваше. Макар да знаеше колко е крехък животът — а може би именно защото знаеше, — сграбчваше всеки миг и го изживяваше докрай.

Мати мълчи, явно асимилира казаното.

— Обичаше ли го?

Налага се да помисля малко. Когато Зейн ми каза, че започва да се влюбва в мен, се сковах от страх. Ужасно се страхувах да призная, че го обичам, дори на себе си, защото това би означавало, че не е изключено всичко да приключи и отново да ме боли.

И точно това и се случи. Когато разбрах кой е, че през цялото време е знаел какво прави майка му, че е бил готов да остави Мати да умре… ме заболя.

Заболя ме невероятно много.

Но това не променяше факта, че изпитвах чувства към него. Макар и за кратко.

— Да. Май го обичах.

Мати въздъхва.

Известно време мълчим.

— А какво стана с Ролинс?

Изтупвам възглавницата си и се облягам отново на нея.

— Скарахме се. За някаква глупост.

— Наясно си, че е влюбен в теб, нали?

Млъквам.

— Да — признавам накрая. — Наясно съм.

— Трябва да се сдобрите. Той е добро момче — гласът на Мати звучи нежно и ми напомня каква беше като дете. Мила. Добричка.

— Сигурно ще се оправим — казвам, но само за да я успокоя. Ролинс крие тайните си от толкова време. Имам предчувствието, че ще му трябва много време, за да ми прости, че съм ги разкрила.

— Хей! — казвам и се изправям на лакът. — Искаш ли да те науча да ползваш телескопа на мама?

— Става — отвръща тя и се ухилва.

Показвам й как да нагласи лещата. Тя се навежда и надниква в телескопа, присвила едното си око. Известно време я наблюдавам и отбелязвам колко прилича на татко, като се е съсредоточила така. Толкова много е пораснала през последната седмица. Изражението й е далеч по-зряло. По-възрастно. Решавам, че може би някой ден ще й кажа за плъзването. Не тази вечер, но скоро.

Когато сестра ми си тръгва, лягам на леглото и се зазяпвам в тавана. Замислям се върху думите й — че Ролинс е влюбен в мен. Не съм сигурна, че мога да му предложа кой знае какво точно сега. Но едно нещо е сигурно.

Не искам да го изгубя като приятел.

Извъртам се настрани, пъхам ръка в раницата и измъквам една тетрадка и химикалка. Обръщам на чиста страница. Известно време дъвча химикалката, докато чакам да ми дойдат подходящи думи. И когато най-после идват, направо ме заливат и се налага да ги гоня с химикалката, да бързам, за да ги запиша, преди да ми се изплъзнат.