Чужди очи

Студено е, но студът е добре дошъл. Имам нужда да усетя нещо друго, освен тази ужасяваща празнота, нещо друго, освен болката. В двора ни има едно-единствено дърво, грамаден, кичест дъб, но пък е идеален. Настанявам се в корените му и отварям книгата. Не е по залез-слънце, но все трябва да свърши работа.

И точно както ми беше обещал Зейн, усещането е напълно различно. Не чета, за да изкарам контролното по английски. Чета я заради себе си, заради Зейн. Чета я, за да я видя през неговите очи. В началото върви бавно, но преди да се усетя, съм преполовила книгата.

И скоро вече се развиделява, а книгата лежи прочетена в скута ми. Погълна ме цялата, а после ме освободи и вече съм друг човек. Облягам се назад и гледам как слънцето напредва сантиметър по сантиметър над хоризонта. Може би така и не съм познавала Зейн, но пък от друга страна — може би онази част от себе си, която ми бе разкрил, всъщност бе истинската му същност. Лежа, докато слънцето не започва да пари клепачите ми, и тогава най-после ставам.

Двайсет и девета глава

Баща ми стои в кухнята и трупа слоеве спагети върху италиански наденички, моцарела и спанак. Мати седи край масата в трапезарията, на която е разтворила лаптопа си. Уж най-обикновена сцена, но ми се струва чужда. Сега, когато знам, че баща ми ни е лъгал години наред — не само че е имал връзка с друга жена, а и че е имал дъщеря, се държа някак нащрек около него. Любезна, но не особено любвеобилна.

Решила съм, че не можем да продължаваме да живеем в лъжа. Щеше да е по-добре, ако инициативата беше от него, но ми писна да чакам. Искам нещата да излязат на бял свят, всичко да се оправи. Така че сядам на една табуретка срещу него. Снимката на майка ми, онази с рамката, тежи в скута ми.

— Татко? Искам да поговорим за нещо.

Явно долавя, че предстои нещо сериозно, защото оставя пликчето със сиренето, и се привежда към мен.

— Какво има, Вий?

Вдигам снимката. Махам задната част, изваждам ключа и го поставям на плота.

— Какво е това?

— Ключът от бюрото ми. Крия го, защото в чекмеджето държа важни документи, например свидетелството ти за раждане — отвръща баща ми с равен тон, като ме гледа право в очите.

— Само това ли държиш там?

Сестра ми е престанала да почуква по клавишите и ни гледа втренчено.

Баща ми свежда очи, не издържа на погледа ми. Когато отново ме поглежда, очите му са насълзени.

— Май е време да ви кажа всичко. Но така съм свикнал да бъда герой. Мъжът, който спасява бебета, а после се прибира у дома при прекрасните си дъщери. Защото след като ви разкажа всичко, едва ли ще е същото.

— За какво говориш, тате? — Мати става от стола си и се настанява до мен на една от табуретките.

Усещам как се напрягам в готовност.

— Продължавай.

— Предполагам, вече знаеш какво има в чекмеджето. Видяла си медицинското досие — говори само на мен.

Кимвам.

— Какво става? Какво чекмедже? — пита Мати.

Баща ми си поема дълбоко въздух.

— Имах връзка с друга жена, Мати. Преди години, когато майка ти беше още жива. Вий беше съвсем мъничка. Майка ти беше бременна с теб.

Мати е потресена.

— Спал си с друга жена? Докато мама е била бременна?

Баща ми свежда очи към ръцете си, оплескани със сос.

Изглежда ужасно. Почти ми става жал за него. Но съм убедена, че така е по-добре.

— Да. Бяхме се скарали. Сърдеше се, че работя толкова много. Обвини ме, че й изневерявам. Мислех си… мислех си, че щом е така, защо път наистина да не започна връзка с някого, само веднъж, след като така и така не ми вярва.

Мати запушва уста с длан. Пресягам се и нежно я погалвам по гърба. Помня колко бях шокирана, когато разбрах. А за нея вероятно е още по-тежко след всичко, което преживя напоследък.

— Беше само веднъж. Но се оказа достатъчно. Онова медицинско досие, което си видяла, Вий, документите на Алисън Мороу… Беше моя дъщеря. Ваша сестра. Роди се преждевременно с тежък вроден дефект. Само аз можех да й помогна. И опитах…

Неочаквано се разхлипва и аз се чувствам ужасно. Няма значение какво е направил, все пак ми е баща и е загубил обичан човек, точно както аз загубих мама. Съсипвам се да го гледам така разстроен.

— Направих всичко по силите си — прошепва той и изтрива очи с пръсти, които оставят доматен сос по бузите му. — Опитах се да я спася.

Известно време мълча. Единственият звук е хлипането на баща ми и сестра ми. Почти сме приключили. Искам да разбера само още едно нещо.

— А Зейн? — прошепвам.

— Да — казва той, дръпва една салфетка и избърсва лицето си. — Зейн беше неин син.

— Защо не ми каза? Особено след като разбра, че ми е гадже?

— Не… Не можех. Не бях готов. Ивлин започна да ми звъни и аз просто се вцепених. Не знаех какво да правя.

Опитвам се да премисля новината, че Ивлин е преследвала баща ми. Той продължава.

— Нямаш представа каква огромна вина изпитвам през тези четиринайсет години, Вий. Само за това мисля, още от сутринта, когато стана и се погледна в огледалото. И всеки път, когато си мия ръцете, преди да оперирам друго бебе, нечие чуждо бебе.