Да яхнеш Змията

Настроението на пътниците беше празнично. Хората говореха свободно, смееха се и дори се шегуваха с политически въпроси. За такива приказки по време на Културната революция можеха да те хвърлят в затвора или дори да те убият. Фу Хай установи, че влаковете са единственото място в Китай, където хората говорят свободно — може би, защото знаеха, че никога повече няма да се видят. Превозното средство внушаваше чувство за безопасност. Тези волно леещи се думи бяха вдъхновявани от алкохолната напитка, наречена каолян. Тя се приготвяше от сорго и беше силна като слънчева светлина и пенлива като бира.

Настъпваше новата 1998 година. Годината на Тигъра. Фу Хай се вълнуваше, че ще замине за Америка.

Войникът, който седеше срещу него, служеше в ядрена база в далечен Северозападен Китай. Фу Хай го попита дали е чувал за брат му, но младият мъж не знаеше нищо за Лу Пин. Войникът имаше медал на униформата си и го показваше на всеки, с когото разговаряше. Бяха го наградили с „Отличие в политическото мислене“ и Фу Хай реши да не му казва нищо повече. По обяд войникът се напи и повърна на пътеката в коридора. Другите пътници се развикаха и той почисти мръсотията. Случката накара Фу Хай да се почувства по-силен. Бяха принудили войника да се подчини на колективното желание. Фу Хай бе станал един от групата.

След два дни той придоби опит в пътуването. Научи се да слиза на гарите, където спираха, и да купува слънчогледови семки и горещи кнедли от амбулантните търговци, тъй като цените им бяха много по-ниски, отколкото в павилионите. Бързо се качваше във влака и сядаше на дървеното легло. „Железният петел“ потегляше от гарата и Фу Хай ядеше семки, плюеше на пода и се усмихваше.

След три дни минаха покрай огромните димящи комини на Ланчжоу. В провинция Гансу постепенно започна да се вижда зеленина и той видя терасовидните хълмове и оризищата, които смътно си спомняше от детството. Изпита тъга по баща си, майка си и любимата си сестра, на която пишеше веднъж месечно в продължение на четиринайсет години. Така и не бе получил отговор. Питаше се дали е жива, дали партийните началници в Хотан бяха задържали писмата му. Може би нейните писма са били отваряни, прочитани и изхвърляни. Преди десет години му казаха, че майка му е починала от туберкулоза. Фу Хай никога нямаше да прости на председателя Мао онова, което бе причинил на семейството му. Помнеше как баща му бе принуден да напусне дома си, надянал шапката на позора, срама и унижението. Помнеше следващите дни, когато гневът му нарастваше, докато седеше в класната стая и пееше химна за Мао. Текстът го отвращаваше. „Мама е скъпа и татко е скъп, но председателят Мао е най-скъп от всички.“ Това беше началото на политическото недоволство, което приключи с изгнанието му в Хотан.

Дъждът продължаваше да барабани по клатушкащата се, извиваща се метална змия, която го връщаше в родния му град.

След пет дни влакът най-после спря на претъпканата гара в Пекин. Зан Фу Хай слезе и със страхопочитание огледа мястото, откъдето преди четиринайсет години бе тръгнал. Само сградата бе останала същата. Двата еднакви часовника отмерваха времето в наблюдателните кули на покрива на гарата. Зимният вятър развяваше червените знамена, окачени на сребристи пилони в края на огромния, нов бетонен перон. Отвъд се простираше страната на чудесата на капитализма. Имаше лъскави таксита, произведени в Америка и Германия, които чакаха богати клиенти. Фу Хай не можеше да си позволи този лукс, затова нае рикша и момчето пое към стария му квартал.

Пекин беше преобразен. Вече нямаше тъмни цветове и сиви облекла. Градът бе оживен. Беше осми февруари 1998 година, денят преди китайската Нова година, която щеше да отбележи началото на Годината на вола. Строителният кран се бе превърнал в национален герб на Китай. Чудовищата със стоманени ръце сякаш бяха кацнали върху покрива на всяка сграда. Имаше универсални магазини с витрини от армирано стъкло, пълни със съвременни уреди, които все повече хора можеха да си купят. Хладилници „Снежинка“ и цветни телевизори „Айва“. В десния ъгъл на площад Тянанмън се издигаше огромен ресторант „Макдоналдс“. Фу Хай мина през стария Забранен град и парк „Бей Хай“ със спокойното красиво езеро и покрай петте павилиона с позлатени покриви.

Пекин изглеждаше обсебен от парите. Фу Хай не можеше да повярва на очите си. Гледаше в захлас купувачите, облечени в ярки пъстри дрехи и западни джинси, и се удивляваше на луксозните барове, ресторанти и клубове.

Всичко това бе станало, докато той се потеше във влажната тъмна фабрика за коприна. Вместо да се зарадва на промените, изпита още по-голямо разочарование. Заради „Четирите стари“ бе загубил възможността да участва в промените. Още по-лошо, знаеше, че мястото му вече не е в Пекин. Сега беше нежелан бежанец от Западните провинции. Селянин, презиран заради самото си присъствие тук, принуден постоянно да показва разрешителното си за преместване.