Да яхнеш Змията

Никога не бе живял тук. Баща му купи къщата, след като изхвърлиха Уилър от специалните сили. Младият мъж реши да живее в сексуален разкош с две танцьорки, които през лятото работеха в Лас Вегас и прекарваха зимата в Лос Анджелис, опитвайки се да отворят ресторант за здравословна храна. „Защо всички в Лос Анджелис искаха да отварят ресторанти?“

Джими стоеше до перилата на стълбището. Сложил ръце на кръста си, той досадно заяви:

— Ще трябва да й помогнеш. Ти си единственият, който й остана. Ще й бъде необходимо нещо много повече от пиян безделник.

— Наистина бих искал да ми кажеш какво се е случило, Джими.

Младият мъж предпочете да не отговаря, но се отмести встрани и посочи нагоре, към стаята на майка му. Уилър изкачи извитото стълбище и чу, че майка му плаче. Влезе в спалнята и тя вдигна глава.

Както много пъти бе ставало през годините, мигновено бе поразен от невероятната й красота. Тя беше на шейсет и пет, но изглеждаше на четирийсет. И не пластичните хирурзи от Бевърли Хилс бяха извършили чудото. Той знаеше, че е наследил нейната хубост, но в Катрин Касиди имаше нещо толкова изящно, сдържано и елегантно, че винаги предизвикваше възхищение. Тя се обърна към него.

— Прескот… е мъртъв — каза майка му.

— Какво? — объркано попита Уилър. — Мъртъв?

— Как е могло да се случи? — изстена Катрин.

— Кой ти каза, мамо? Сигурна ли си?

— Полицията. Дойдоха преди два часа. Не знаехме къде да те търсим.

— Бях в клуба — отвърна той и мигновено съжали за думите си. — Какво се е случило?

— Сърдечен удар. Намерили го на бюрото в кабинета му, когато сутринта отишли на работа — прошепна майка му и после отново започна да плаче.

Тя беше толкова отчаяна, че Уилър изтича до нея и сложи ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Тялото й се разтърсваше от ридания. Едва успя да потисне чувството за гадене.

— Мамо, аз съм тук — рече той, сякаш това имаше някакво значение.

Тя стисна ръката му. И този жест изрази всичко. Все едно стискаше ръката на дете, за да го накара да млъкне.

— Какво да направя? Как да помогна? — попита Уилър.

Беше съвсем объркан. Изведнъж Прескот вече бе преустановил участието си в надпреварата. Беше зачеркнат поради сърдечно-съдова формалност. Светът на Уилър отново се бе променил. Прескот Касиди беше отписан от планетата.

— Защо? Защо Прескот… — попита Катрин.

И той веднага се досети какво искаше да каже тя. Защо Прескот, а не Уилър? В края на краищата големият й син напълно се беше провалил. Пияницата от клуба, който не правеше нищо друго, освен да чука чужди съпруги. Уилър познаваше само бара, докато Прескот отстояваше политически каузи. Уилър беше много по-подходящ да приключи земния си път — бъбреците и черният му дроб преработваха шотландско уиски по-бързо от средна по размери спиртоварна. Защо Прескот, а не Уилър? „Адски уместен въпрос“.

— Обадиха се от кантората — най-после каза Катрин. — Обезумели са. Не знам какво да им кажа.

— Каква кантора? — тъпо попита той.

— Неговата. Никой не знае какво да прави. Ще отидеш ли да видиш дали можеш да помогнеш с нещо?

Тя не го гледаше. Беше се вторачила през прозореца, сякаш Прескот беше някъде навън, печелеше поредната надпревара и всеки момент щеше да влезе и да ги изненада с нов златен трофей.

— Мамо, какво разбирам аз от работата на Прескот? Как бих могъл… — Изведнъж онемя, защото майка му го изгледа с гняв и съжаление. — Добре, ще отида.

Нямаше какво друго да каже, затова тръгна.

Онова, което видя в кантората, го обърка напълно.

4. Лудница

Отношението на Уилър към брат му беше сложно и противоречиво. Подозираше, че никога няма да се изясни. На първо място беше любовта. Той наистина обичаше по-малкия си брат. Обичаше го заради онова, което Прескот беше. Докато Уилър се напиваше, той ставаше богат и известен. Това беше достойно за възхищение. Баща им бе искал и двамата да бъдат такива и Прескот бе оправдал надеждите му. Уилър бе избрал собствен път, който напоследък описваше все по-тесни кръгове около клуб „Уестридж“. И все пак той имаше известна подготовка. Лекциите, които баща му изнасяше, се бяха запечатали като злокачествен тумор в главата му. И сега сякаш чу предупреждението му: „Уилър, губиш ценно време. Животът ти е безсмислен“.

Прескот бе постигнал всичко, което се очакваше от него, и Уилър му се възхищаваше, че бе поел по трудния път.

Но монетата имаше и обратна страна. Прескот беше шибаният принц, семейният галеник. Изключителният му успех правеше провала на Уилър още по-голям и очебиен. И заради това бе започнал да мрази брат си. А сега Прескот беше мъртъв. Сърцето му бе спряло като износен автомобилен двигател. Най-сетне Уилър бе излязъл на преден план. Той беше жив, а Прескот — не. „Е, сега кой е по-добре, приятелю?“