Да яхнеш Змията

— Как могат да кажат, дори да намекнат, че той… е бил…

Тя не можа да довърши изречението и се разплака. Уилър и Лиз се втурнаха към нея и й помогнаха да седне на канапето.

— Какво има, майко? Какво се е случило? — попита той, предполагайки, че сълзите й са свързани със смъртта на Прескот. Брат му бе починал преди три дни, а тази истерия беше заради нещо по-скорошно, нещо, което се бе случило току-що.

— Какво има, Кей? — попита Лиз.

Двете изглеждаха измъчени и изтерзани. Уилър се държеше по-твърдо.

— Полицията. Казват, че… Прескот бил… че бил убит!

— Убит? — учуди се Уилър.

— Аутопсията. Току-що се обадиха. Казаха, че някой забил в сърцето му игла за акупунктура. Искат показанията ни. Искат да разберат какво е бил намислил Прескот.

Катрин най-сетне погледна към двамата, сякаш те знаеха как да избегнат този проблем.

— Но това е смешно — разгорещено изрече Лиз. — Какво бил намислил? Нищо!

Уилър мълчеше.

— Как е възможно дори да е мъртъв? — ридаеше майка му. — А сега казват, че е… убит. Няма да позволя да ме разпитват като обикновен престъпник. Онази негърка, детективката… тя би се зарадвала да намери нещо ужасно. Личи й.

— Майко — започна Уилър, — мисля, че трябва да им окажем съдействие.

Отдавна се бе научил да не обръща внимание на леко расисткото южняшко отношение на майка си.

Тя се обърна към него. На лицето й бяха изписани злоба и гняв, примесени със скръб по загубата на сина й.

— Ти мислиш… Ти…

Това беше достатъчно. За всички, дори за Холис, беше ясно какво иска да каже Катрин. „Ти нямаш думата. Ти не ставаш за нищо. Само пиеш и излагаш семейството си.“

— Майко, полицията мисли…

— Разговарял си с тях? — изкрещя тя. — Разговарял си с полицаите за нашето семейство? Господи, Уилър, сега е моментът да се обединим и да окажем съпротива. Трябва да поставяме семейството над всичко. Нима искаш да прочетеш цялата история в „Лос Анджелис Таймс“?

— Майко… Нямах избор…

— Човек винаги има избор.

— Аз намерих тялото на Анджи Уонг. Тя беше убита. Обезобразена. Това е някакво китайско убийство за назидание. Полицаите ме разпитваха. После застрелях двама китайски гангстери точно тук, в тази къща. Полицаите смятат, че двата случая са свързани. Как бих могъл да не разговарям с тях?

— Свързани? С какво?

Катрин бе престанала да плаче и беше готова ожесточено да защитава паметта на починалия си син. Сега не полицията, а Уилър беше проблемът. Отново бяха на позната територия.

— Ами свързани — измънка той.

— По какъв начин…

— Престани, майко.

— Не, ти престани. Искам отговор. Кажи ми какво мислят. Онази цветнокожа детективка не ми харесва. Изгаря от нетърпение да създава неприятности. В болницата… Тя даде да се разбере, че Прескот е бил замесен в нещо. Защо мислят така?

— Мамо…

— Какво мислят, Уилър? Поне това ни кажи, за бога!

— Смятат, че Прескот… може би е бил… че е бил замесен в нелегална имиграция на китайци. И вероятно е уреждал визи от имиграционната служба. Подкупвал е политици.

Той наблюдаваше лицето на майка си. В стаята настъпи неестествена тишина.

После Лиз направи няколко крачки към свекърва си. Холис я последва и Уилър остана сам в средата на помещението, за да отстоява предателската си позиция.

— Толкова много ли мразеше брат си? — прошепна Катрин.

— Не, майко, не го мразех. Невинаги съм го разбирал и понякога ми се искаше той да ме разбере или да промени отношението си към нещата. Но не го мразех. Как бих могъл? Аз го обичах. Той беше малкият ми брат.

— Да промени отношението си към нещата? — попита майка му, хващайки се за това изречение. — Да постъпва като теб? Да не излиза от бара. Слава богу, че решението му беше съвсем различно.

— Не, майко, не исках Прескот да прави това. Исках да… ме разбере. Той беше единственият, който виждаше нещата по същия начин като мен. Ако са го въвлекли в някакъв заговор за подкупи, за да спечели влияние и да отговори на изискванията на татко, тогава може би вината не е изцяло негова.

Долната челюст на Катрин увисна. Тя стана и се приближи до Уилър.

— Бъди проклет — тихо изрече. — Ако се опиташ да оправдаеш окаяното си съществуване, като опетниш името на покойния си брат, никога няма да ти простя.

— За теб няма значение, че Прескот е бил убит, нали? И че някой е забил игла в сърцето му? Убили са го и сега заради някаква погрешна представа за семейна лоялност ще ги оставим да се измъкнат безнаказано? Не трябва ли да го защитим? Можем ли да позволим да го убият и сетне да обърнем гръб само за да спасим фамилното име?

— Да спасим неговото име. Да спасим репутацията на брат ти! — изкрещя Катрин.

— Той е мъртъв! Няма го. Нека да се занимаваме с онова, което е тук.

— Ти искаш да принизиш Прескот до твоето ниво, Уилър. Искаш да намериш някакво измислено престъпление срещу него, за да опетниш паметта му и да не си такъв колосален шибаняк!

Уилър беше наблюдавал майка си по време на дълбоки кризи и познаваше добре противоречивата й южняшка личност… но този следобед за пръв я чу да ругае.