Да спасиш свидетел

Ала най-честото възражение бе: „Какво общо има това с избирателите, Дани? Как изхранването на етиопците ще ми помогне за нов мандат в Илинойс?“ И докато припряно го препращаха от канцелария на канцелария, той усещаше съчувствените им погледи — Дани Бюканън, най-великият майстор на политическата интрига, да изпадне в старческо слабоумие. Колко печално. Е, да, благородна кауза и тъй нататък, никой не възразява, но погледнете реално. Африка? Гладуващи бебета в Латинска Америка? И тук си имаме предостатъчно грижи.

— Виж, Дани, щом не става дума за търговия, войски или нефт, за какъв дявол изобщо ми губиш времето? — рече веднъж един високо уважаван сенатор. И в тия думи се събираше цялата външна политика на Съединените щати.

Как може да са толкова слепи? — питаше се Бюканън отново и отново. А дали пък глупакът не бе самият той?

Накрая реши, че му остава само едно. Ходът бе незаконен, но когато стои над пропаст, човек не разсъждава за етика. Използвайки състоянието, натрупано през отминалите години, той се зае да подкупва ключови политически фигури в замяна на тяхната помощ. Всичко потръгна идеално. Помощта за клиентите му нарасна във всички отношения. Макар че личното му богатство се топеше, нещата вървяха добре. Или поне не се влошаваха; за него бе успех дори отстояването на спечелени с толкова мъка позиции. Да, допреди една година нещата вървяха добре.

Сякаш в отговор на тези мисли, едно почукване по вратата го изтръгна от унеса. Сградата беше затворена, входовете се охраняваха, а чистачките отдавна си бяха у дома. Бюканън не стана от бюрото. Просто гледаше как вратата се отваря и на входа се очертава висок човешки силует. Посетителят посегна и включи осветлението.

Бюканън присви очи от блясъка на лампите. Когато ги отвори отново, видя как Робърт Торнхил сваля шлифера, приглажда сакото си и сяда отсреща. Движенията му бяха уверени и спокойни, сякаш бе отскочил до своя клуб за едно питие.

— Как влезе тук? — рязко запита Бюканън. — Сградата би трябвало да е под охрана.

Сам не знаеше как го усеща, но долавяше, че зад вратата дебнат и други гости.

— Прав си, Дани. Под охрана е. За повечето хора.

— Не ми е приятно да идваш тук, Торнхил.

— Проявявам любезността да те наричам на малко име. Бих се радвал, ако ми отговориш със същото. Дреболия, разбира се, но поне не настоявам да ме наричаш мистър Торнхил. Такъв е обичаят между господар и слуга, нали, Дани? Както виждаш, не е чак толкова зле да се работи с мен.

Бюканън разбираше, че това самодоволно поведение има за цел да го раздразни и лиши от способността за трезви разсъждения. Затова се облегна назад и скръсти ръце на корема си.

— На какво дължа удоволствието да те видя, Боб?

— На срещата ти със сенатор Милстед.

— Най-спокойно можех да я уредя в града. Не разбирам защо настояваш да ходя чак до Пенсилвания.

— По този начин ти давам поредния шанс да се срещнеш с онеправданите маси. Както виждаш, и аз имам сърце.

— Нима така наречената ти съвест не трепва поне мъничко при мисълта, че използваш за егоистичните си цели страданията на милиони мъже, жени и деца, за които е истинско чудо да доживеят до изгрева?

— Не ми плащат, за да имам съвест. Плащат ми, за да браня интересите на тази страна. Твоите интереси. Пък и ако съдехме хората само по съвестта, в тоя град не би останала жива душа. Всъщност от все сърце одобрявам усилията ти. Нямам нищо против бедните и онеправданите. Браво, Дани!

— Извинявай, но тия не ми минават.

Торнхил се усмихна.

— Във всяка страна на света има хора като мен. Ако не я управляват глупаци, разбира се. Ние осигуряваме резултатите, които желаят всички, но нямат куража да ги постигнат.

— Значи си играеш на Господ. Интересен занаят.

— Господ е в сферата на идеите. Аз работя с факти. И между другото, ти самият осъществяваш идеите си чрез незаконни средства. Кое ти дава право да ме упрекваш, че върша същото?

Бюканън нямаше какво да отговори. А леденото спокойствие на Торнхил засилваше още повече чувството му за безпомощност.

— Имаш ли въпроси за срещата с Милстед? — попита Торнхил.

— Имаш срещу него улики поне за три доживотни присъди. Какво искаш в действителност?

Торнхил се изкиска.

— Да не би да ме обвиняваш в тайни помисли?

— Можеш да ми кажеш, Боб, нали сме партньори.

— Вероятно просто искам да скачаш, щом щракна с пръсти.

— Чудесно, но ако продължаваш да се надуваш така, след година ще рухнеш под собствената си тежест.

— Какво доживях — въздъхна Торнхил. — Да ме заплашва един самотен политикан. Всъщност не чак толкова самотен. Нали си имаш армия от един човек. Как е Фейт? Добре ли се чувства?

— Фейт няма нищо общо с това. И никога няма да има.

Торнхил кимна.

— Само ти си на прицел. Ти и твоята групичка подкупни политици. Най-умните и най-опитните в Америка.

Бюканън го гледаше хладно и мълчеше.

— Критичният момент наближава, Дани. Представлението е пред финала. Надявам се, че си готов да напуснеш сцената незабелязано.

— Когато напусна, следата ми ще е толкова чиста, че дори и твоите шпионски спътници няма да я открият.