Да спасиш свидетел

— Хубаво нещо е вярата. Макар често да се оказва измамна.

— Само това ли искаше да ми кажеш? Да се готвя за бягство? Готов съм още от първия миг, когато те срещнах.

Торнхил стана.

— Сега искам от теб да се погрижиш за сенатор Милстед. Измъкни нещо по-сочно. Накарай го да проговори какви доходи ще получава, след като се оттегли, с какви измислени функции смята да ги оправдае. Колкото повече подробности, толкова по-добре.

— Радвам се, че толкова ти харесва. Сигурно е по-забавно от Залива на прасетата.

— Това беше преди моето време.

— Е, сигурно и ти си оставил следи по други места.

За миг Торнхил настръхна, но си възвърна спокойствието.

— От теб би излязъл чудесен играч на покер, Дани. Но се постарай да запомниш, че блъфът без свестни карти си остава само блъф. — Торнхил наметна шлифера. — Не ме изпращай, сам ще открия пътя.

В следващия миг Торнхил изчезна. Този човек сякаш умееше да изниква и да се разтваря във въздуха. Бюканън се облегна назад и тихо въздъхна. Ръцете му трепереха и той ги притисна към бюрото, докато тръпките отминаха.

Торнхил бе нахлул в живота му като избухващо торпедо. Под неговия натиск Бюканън се превърна в лакей, принуден да шпионира онези, които от години насам подкупваше със собствените си пари. Днес събираше купища сведения за този чудовищен изнудвач. И нямаше как да му попречи.

Смешното бе, че упадъкът на материалното благополучие и работата по чужди заповеди го връщаха точно там, откъдето идваше. Бюканън бе израснал в едно от най-великолепните имения на Филаделфия. Ниски каменни зидове — като ивици сива боя, оставени от огромна четка — очертаваха правоъгълниците на идеално поддържаната морава, насред която върху хиляда квадратни метра се издигаше разкошна резиденция с широки колонади и отделен гараж за четири автомобила с малък апартамент над него. Къщата имаше повече спални от някое студентско общежитие, а баните бяха облицовани със скъпи плочки и върху всеки кран блестеше златно покритие.

Това бе светът на американската синя кръв, където безметежният уют съседстваше с прекомерните амбиции. Бюканън го опозна отблизо, но не спадаше към неговите привилегировани обитатели. Хората от рода му служеха като шофьори, камериерки, градинари, общи работници, бавачки и готвачи на тези аристократи. След като бе оцелявало векове наред в мразовитите зими по канадската граница, семейство Бюканън се бе преселило на юг, за да намери по-топъл климат и по-лек начин за изкарване на насъщния от секирата, лопатата и рибарската лодка. На север те ловуваха, за да се изхранят, и сечаха дърва, за да се стоплят, ала безпомощно виждаха как безмилостната природа ги покосява един подир друг, оставяйки само най-силните, за да създадат още по-силно поколение. А Дани Бюканън бе може би най-силен от всички.

Малкият Дани Бюканън поливаше моравата, чистеше басейна, метеше и боядисваше тенискорта, береше цветя или зеленчуци и си играеше с господарските деца, пред които благоговееше. Когато поотрасна, Бюканън се криеше заедно с разглезените богаташчета в най-потайните кътчета на градините, където пиеха, пушеха и опознаваха азбуката на секса. На два пъти дори бе плакал искрено, носейки ковчезите на богати младежи, погубили живота си чрез смъртоносната комбинация от алкохол и спортни автомобили с мощни двигатели. Когато живееш толкова забързано, и краят често идва твърде рано. Днес Бюканън виждаше как собственият му край връхлита стремглаво насреща му.

От онова време насетне Бюканън не успя да си намери място сред хората — били те бедни или богати. С богатите никога нямаше да се изравни, каквато и банкова сметка да имаше. Някога си бе играл с техните наследници, но дойдеше ли обяд, те отиваха в огромната столова, а той източваше към кухнята да се храни с останалите слуги. Малките аристократчета посещаваха Харвард, Йейл или Принстън; той трябваше да работи, за да завърши вечерно колеж, чието име би ги накарало да се изсмеят.

И от собственото си семейство се бе отчуждил. Пращаше на роднините си пари. Те му ги връщаха. Когато отиваше на гости, откриваше, че няма за какво да разговарят. Те не разбираха и не се интересуваха от онова, което вършеше. Ала го караха да усеща, че в работата му няма и капка почтеност; долавяше го по студените им лица, по неохотно отронените думи. Дори адът бе по-приемлив за техните убеждения, отколкото Вашингтон. Той лъжеше за пари, за много пари. По-добре да бе тръгнал по техния път — простичък, трудов, но честен. Издигайки се над тях, той бе паднал под всичко, което олицетворяваха — твърдост, почтеност, искреност.

Пътят, избран през последните десет години, само задълбочи още повече доброволното му изгнание. Имаше малко приятели. Ала за сметка на това милиони непознати по целия свят дължаха всекидневното си съществуване на него. Самият той признаваше, че животът му е безкрайно странен.