Да спасиш свидетел

Няма да свършиш така, Робърт, каза си той. Дявол да го вземе, няма да свършиш така след трийсет и пет години служба. Успокой се. Точно сега трябва да мислиш. Точно сега ще заслужиш мястото си в историята. Този човек няма да те надвие. Бавно и постепенно дишането му се нормализира.

Може би Бюканън възнамеряваше да използва записа само за застраховка. Защо да лежи в затвора до края на дните си, когато може тихомълком да се изплъзне? Не, би било пълна глупост да отнесе записа на властите. Той имаше да губи не по-малко от Торнхил, а и едва ли бе склонен към самоубийствена отмъстителност. Изведнъж през ума на Торнхил прелетя неочаквана мисъл: а дали не бе заради картината, заради онази идиотска картина? Може би от нея тръгваше цялата работа. По дяволите, изобщо не биваше да я пипа. Веднага щеше да остави в телефонния секретар на Бюканън съобщение, че съкровището му е върнато.

Торнхил предаде съобщението и нареди на своите хора да върнат картината. Когато се облегна назад и хвърли поглед през прозореца, самочувствието му се възвърна. Имаше още един коз. Добрият командир винаги пази резерви. Торнхил набра друг номер и получи добри новини, свързани с току-що получени разузнавателни данни. Лицето му се разведри, зловещите предчувствия изчезнаха. В крайна сметка всичко щеше да се оправи. Устните му се разтеглиха в усмивка. Да изтръгнеш победа от зъбите на поражението — това можеше за една нощ да състари човек с десетилетия или да го издигне до върха на опиянението. А понякога и двете.

След още няколко минути Торнхил излезе от колата и тръгна по тротоара към красивата си къща. Безупречно облечената му съпруга го посрещна на прага с бегла целувка по бузата. Току-що се бе върнала от някаква сбирка в общинския клуб. Вечно кисне в тоя проклет клуб, помисли си Торнхил с недоволна гримаса. Докато той изгаряше от тревога, че терористи се промъкват в страната с материали за ядрени бомби, тя висеше по модни ревюта, където празноглави създания с крака до внушителните им бюстове се кълчеха в облекла, които не им закриваха и задниците. Той всеки ден се бореше да спасява света, а жена му ядеше сандвичи и пиеше шампанско по следобедни сбирки с други заможни дами. Богатите безделници бяха точно толкова тъпи, колкото и невежите бедняци — по-безмозъчни от говеда, смяташе Торнхил. Говедата поне донякъде разбират, че са роби. Аз съм зле платен държавен служител, мрачно помисли Торнхил, но престана ли да бъда нащрек, от богатите и всемогъщите в тази страна не ще остане нищо друго, освен ехото на техните писъци. Мисълта го замая със своята сила.

Почти без да слуша безсмисленото бърборене на жена си за „нейния ден“, той остави куфарчето, наля си питие, после се оттегли в кабинета и затвори вратата. Никога не й разказваше за своя ден. Кажеше ли й нещо, тя щеше да се раздрънка пред своя „шикозен“ фризьор, известен само с малкото си име, той пък пред друга клиентка, тя на свой ред пред още някого, докато научи целият свят. Не, Торнхил никога не говореше на служебни теми с жена си. Но й угаждаше на всички прищевки. Сандвичи и шампанско, по дяволите!

По ирония на съдбата домашният кабинет на Торнхил бе почти като този на Бюканън. Нямаше медали, писма, грамоти или други свидетелства за дългата му кариера. В края на краищата той беше шпионин. Какво очакваха — да се прави на идиот като онези от ФБР и да носи тениски и шапки с надпис ЦРУ? Той едва не се задави с уискито при тази мисъл. Не, кариерата му бе невидима за обществото, но много добре известна на важните хора. Благодарение на него страната добруваше, макар че обикновените хора никога нямаше да узнаят това. И така се полагаше. Само глупците търсеха признание от невежото мнозинство. Той вършеше своята работа заради гордостта. Гордост от себе си, от верността към родината.

Торнхил си спомни за своя скъп баща — истински патриот, който отнесе в гроба всичките си тайни победи. Дълг и чест. Само това имаше значение.

С малко късмет скоро и синът щеше да отбележи поредната победа в своята кариера. Когато се появеше, Фейт щеше да загине след по-малко от час. А Адамс? Няма как, и той трябваше да умре. Да, Торнхил го излъга по телефона. Той знаеше много добре, че измамата е просто един ефикасен инструмент в занаята — ни повече, ни по-малко. Човек само трябваше да внимава служебните лъжи да не се отразяват върху личния му живот. Но Торнхил открай време умееше да разделя личното от служебното. Можеше сутрин да организира секретна акция в Централна Америка, а същата вечер да спечели партия бридж в местния клуб на конгресмените. И това ако не е разделяне, по дяволите!