Дамите на Мисалонги

— Виж ти! — каза Октавия, излизайки от гостната, където се беше скрила, за да наблюдава Джон Смит през повдигнатото перде. — Ще кажеш ли на Миси, че е идвал?

— Защо? — попита Друсила, изненадана.

— О, добре…

— Скъпа моя Октавия, говориш така, като че ли си чела онези отвратителни романи, които Миси напоследък носи от библиотеката.

— Наистина ли го прави?

Друсила се изсмя.

— Знаеш ли, едва когато видях как Миси се опитва да прикрие заглавията на книгите, си спомних за уговорката ни какъв вид книги може да чете. Все пак това беше преди петнадесет години! Тогава си помислих: защо пък това бедно малко създание да не чете каквито си иска романи? Защо да не се забавлява, така, както аз се забавлявам с музиката?

Друсила великодушно се въздържа да добави, че Октавия си има за развлечение своя ревматизъм. Самата Октавия пък при други обстоятелства щеше да подхвърли гласно от колко много удоволствия е била лишавана, но сега счете за разумно да изостави тази тема. Вместо това тя попита.

— Ще й разрешиш ли да чете любовни романи?

— Не, разбира се! Ако и разреша това, ще й отнеме голяма част от удоволствието, нали разбираш. Фактът, че ги чете свободно ще й помогне да бъде достатъчно безпристрастна, за да види колко са ужасни. — Друсила се намръщи. — Любопитна съм да разбера как Миси е успяла да убеди Ливила да и ги заеме. Но не бих могла да попитам Ливила, без Миси да разбере, а за нищо на света не бих развалила това й удоволствие. В него виждам някакъв зачатък на предизвикателство, което ми дава надежда, че все пак има нещо твърдо в характера й.

Октавия подсмръкна.

— Не виждам нищо похвално в това предизвикателство, което налага тя да бъде непочтена.

Слаб звук, наподобяващ нещо между ръмжене и мяукане, се изплъзна от устата на Друсила. Тя се засмя, повдигна рамене и се запъти към кухнята.

Сутринта на следващия ден — петък Друсила придружи Миси до лекаря. Двете тръгнаха навреме пеша, топло облечени и естествено в кафяво.

Приемната на лекаря, тъмна мрачна и задушна, беше безлюдна. Госпожа Невил Хърлингфорд, която служеше като медицинска сестра на мъжа си, ги посрещна, отправяйки сърдечни думи към Друсила и отнасяйки се почти безразлично към Миси. Малко по-късно лекарят показа главата си през вратата на кабинета и каза:

— Влез Миси. Не, Друсила, ти остани там и поговори с леля си.

Миси влезе и седна, като неспокойно очакваше думите на лекаря. Той започна направо:

— Не ми се вярва, че само не си могла да дишаш. Би трябвало да си изпитала и болка и аз искам да ми разкажеш всичко подробно, без никакви измислици.

Миси се предаде. Описа му острата болка в лявата си страна, която получаваше при продължително бързо ходене, и внезапния ужасяващ пристъп на жестока болка и задух.

След това той я погледна отново и като въздъхна, каза:

— Не намирам нищо нередно в теб. Когато те прегледах миналия понеделник, нямаше никакви признаци, които да сочат сърдечно заболяване. И днес картината е същата. Съдейки, обаче, по това, което господин Смит ми каза, заключавам, че ти със сигурност си била получила криза. Така че, за да бъдем съвсем сигурни, ще те изпратя при един специалист в Сидни. Ако успея да ти уговоря час, би ли желала да отидеш заедно с Алисия при нейното ежеседмично посещение в града? Така ще спестиш едно пътуване на майка ти.

Имаше ли някакво трепване на разбирателство в очите му? Миси не беше сигурна, но въпреки това тя го погледна с благодарност.

— Благодаря, ще се радвам да отида с Алисия.

Петъкът се оказа наистина хубав ден, защото следобед Уна пристигна в Мисалонги с едноместната двуколка на Ливила, носейки половин дузина романчета дискретно опаковани в обикновена кафява хартия.

— Не знаех, че си болна. Госпожа Невил Хърлингфорд ми го съобщи днес сутринта в библиотеката — каза тя, сядайки в гостната, където беше въведена от Октавия, която беше смаяна от елегантността й и непринуденото й държане.

Нито Друсила, нито Октавия оставиха двете млади жени да си поговорят насаме, не защото преднамерено искаха да развалят взаимното им удоволствие, а защото винаги бяха жадни за компания, особено ако тя представляваше съвсем нова, непозната личност. А с какво прекрасно лице бе тя в случая! Макар да не бе така красива като Алисия — това бе нелоялна мисъл — и двете смятаха, че е по-привлекателна от нея. Особено доволна от посещението й беше Друсила, тъй като то даваше отговор на спорния въпрос по какъв начин Миси успяваше да заема въпросните романи от библиотеката.

— Благодаря за книгите — каза Миси, усмихвайки се на приятелката си. — Тази, която донесох вкъщи миналия понеделник, е почти износена от четене.

— Харесва ли ти? — попита Уна.

— О, много! — И това беше самата истина. Сцената с умиращата героиня със слабо сърце се беше появила в най-подходящия момент от живота на Миси. Естествено, героинята всъщност беше успяла да умре в ръцете на любимия си, докато тя, Миси има късмета само почти да умре в ръцете на своя.