Дамите на Мисалонги

Никой никога не се беше сетил да измисли име на долината, макар без съмнение отсега нататък тя щеше да се нарича Долината на Джон Смит, както бяха правилата в Байрон. В сравнение с Джеймисън Вали, Трос Вали или дори с Мегалонг Вали, тя не беше много голяма, но за сметка на това бе съвършена: една купа, достигаща хиляда и петстотин фута под нивото на издигащото се на три хиляди фута плато, върху което бяха разположени Байрон и всички останали градове в Сините планини. Формата й бе симетричен овал, чиято близка извивка започваше точно под мястото, където свършва „Гордън Роуд“, а далечното стеснение бе на пет мили в източна посока. Там някъде равната стена която обграждаше долината, бе начупена от пропаст в която се изливаше безименната река, поела пътя към водната система Непиан-Хоуксбъри, прорязваща крайбрежната равнина. По цялата периферия на овала имаше висока хиляда фута скала от пясъчник в убит оранжев цвят, откъдето започваше тясна ивица от нападали камъни с пробили между тях дървета, която постепенно се спускаше надолу към коритото на реката, станала още преди хилядолетия причина за образуването на самата долина. Долината, когато човек погледнеше над нея, беше плътно покрита от пищна естествена гора — един синкав, непрестанно въздишащ и шепнещ океан.

През зимните утрини долината бе запълнена от ослепително бял облак, издул се като кипнало мляко под върховете на скалите, а когато слънцето напечеше, облакът се вдигаше, за да изчезне бързо. Понякога облакът се спускаше отгоре с пипалца, които опипваха върхарите на дърветата далече долу, преди да се спусне и да ги скрие от човешкия поглед. А когато наближеше залез слънце, зиме и лете, скалите започваха да потъмняват, цветовете им сякаш ставаха по-наситени, по-богати: в началото — розово-червени, малко по-късно — пурпурни и накрая — тъмновиолетови, преди да изчезнат в тайнственото индиго на нощта. Но най-удивителен от всичко бе редкият сняг, когато всички зъбери и върхове побеляваха, а потрепващите клони на дърветата се отърсваха от ледената влага със скоростта, с която тя падаше върху тях, отказвайки да допуснат подобно чуждо докосване.

Единственият път за долината беше смразяващо стръмен път, широк колкото да мине по него фургон, който излизаше точно в края на „Гордън Роуд“. Преди петдесет години някой беше прокарал пътя, за да получи достъп до гората долу, която предлагаше богатства като вековни кедри и терпентинови дървета, но след като цял керван от осемдесет вола, коларят, двама дървосекачи и платформа, на която бил натоварен ствола на огромно дърво, се прекатурили през края на пътя, плячкосването било незабавно преустановено. В крайна сметка, имаше и по-лесно достъпни гори. Така пътят постепенно беше забравен, както всъщност и самата долина. Гостите на града предпочитаха да се разхождат на юг, към Джеймисън, отколкото на север, при този не така впечатляващ родственик, лишен между другото и от павилиони, и от площадки към най-внушителните гледки.

Отвратителният спазъм отново стегна Миси в момента когато поемаше по завоя недалече от Мисалонги, но за разлика от друг път, десет секунди по-късно болката я удари в гърдите като удар на брадва. Тя залитна и изпусна пазарските чанти, вдигайки ръце, като че ли за да изтръгне от себе си ужасния пристъп; после видя познатия стобор на Мисалонги и се затича към дома. Точно в този миг Джон Смит се показа на завоя от другата му страна, крачейки потънал в мисли, с наведена глава.

На десет ярда пред вратичката Миси падна по лице. Никой от къщата не я видя, защото беше около пет часа и кънтящите акорди на органа се посипваха навън като задушаващо изригване на гореща вулканична пепел.

Видя я само Джон Смит и се приближи, тичайки. Първата му мисъл Се, че тази малка странна душа се е препънала в опита си да избегне срещата с него, но когато коленичи и обърна лицето й нагоре, един-единствен поглед върху посивялото лице и плувналата в пот коса му разкри, че греши. Той я придърпа така, че да остане полулегнала, с глава, опряна на бедрото му, разтри безпомощно гърба й и съжали, че не знае как да вкара въздух в гърдите й. Единственото, което се сещаше, бе, че не трябва да я оставя да лежи на земята, но това бе всичко. Тя вдигна ръце, за да се хване за неговата ръка, която беше леко отпусната върху раменете й, подкрепяйки я, цялото й тяло се напрягаше за глътка въздух, а очите й го гледаха с мълчалива молба за помощ, каквато той не можеше да й окаже. Като хипнотизиран той наблюдаваше необикновената тиха кавалкада на вътрешен ужас и удивление в немия и поглед и започна да мисли, че тя умира.

И тогава с неочаквана бързина сивият цвят изчезна, кожата й доби по-топъл и здрав тен, и вкопчените в него ръце се отпуснаха.

— Моля ви! — пое тя дълбоко въздух и се помъчи да стане.