Дамите на Мисалонги

Докато чакаше Джеймс Хърлингфорд да донесе топовете плат, които бе поискала, Миси се питаше как ли би се държал той, ако вместо кафяв сатен беше поискала алена дантела. Не че в търговския център можеше да се намери подобна тъкан; единствените червени платове, които имаше, бяха евтини и вулгарни изкуствени коприни, предлагани на жителките на „Каролайн Лемб Плейс“. При това положение Миси купи заедно с люляковия креп и напръсканата синя коприна парче великолепен мъхест сатен в тютюнев оттенък. Ако тъканта бе в какъвто и да е друг цвят, тя щеше да се влюби в нея, но след като беше кафява, можеше със същия ефект да бъде и чувал от юта. Всяка рокля, която Миси някога бе имала, беше кафява — все този така практичен цвят. На него мръсното не си личеше, не ставаше нито модерен, нито демоде, не избеляваше и никога не изглеждаше евтин, популярен или лековат.

— Нова рокля за венчавката? — попита Джеймс дяволито.

— Да — отговори Миси, питайки се защо Джеймс винаги съумяваше да я притесни. Може би защото беше така подчертано женствен в маниерите си.

— Я, да видим сега — бърбореше Джеймс. — Една малка игра на отгатване. Крепът е за леля Друси, коприната — за леля Окти, а сатенът… кафявият сатен — той трябва да е за малката кафява братовчедка Миси!

Мислите й сигурно бяха ангажирани все още с онази невъзможна алена дантела, защото изненадващо и за самата нея й падна червено пред очите и от най-закътаните ъгълчета на паметта си тя измъкна единствената оскърбителна фраза, която знаеше:

— О-о-о, я се ухапи отзад, Джеймс! — сряза го тя. Той едва ли би се смаял толкова, ако дървеният манекен се съживеше, за да го целуне, и в резултат започна да мери и реже толкова енергично, че отряза всяко парче с един ярд в повече. Когато свърши, изпрати Миси от магазина, но му се струпаше, че светът около него е застинал. Ужасното бе, че не можеше да сподели кошмарната случка с никого от братята и племенниците си, защото копелетата щяха да започнат да повтарят фразата на Миси.

Библиотеката бе две врати по-нататък, така че когато Миси влезе в нея, тя все още летеше на крилете на гнева и затова тръшна вратата зад гърба си.

Уна стреснато вдигна поглед и започна да се смее:

— Скъпа, изглеждаш чудесно! Май нещо сме нервирани, нали?

Миси пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— О, просто се спречках с братовчед ми Джеймс, Казах му да се ухапе отзад.

— Чудесно! Крайно време беше някой да му го каже — Уна се изкиска. — Но си мисля, че той по би склонил някой друг да го ухапе… за предпочитане мъж.

Репликата мина незабелязана от Миси, но реакцията на Уна свърши работа и Миси установи, че също може да се смее.

— Ама и аз май не се държах като дама, нали? — попита тя, но в гласа й звучеше повече изненада, отколкото ужас. — Не знам какво ми стана!

Лъчезарното лице, което беше обърнато към нея, я погледна с лукав поглед, но това не беше лукавството на нечестен човек, а по-скоро на някого, който вижда неща, които ще се случат.

— Сламки и камили — започна Уна с напевен глас, — иглени уши и кучешки дни, гърчещи се червеи и добре използвани вихрушки. Има много неща в теб, Миси, които дори не подозираш, че притежаваш. — Тя се облегна отново на стола си и изръмжа като злорадстващо непослушно дете: — Но нещата тръгнаха и вече не могат да се спрат.

Миси си призна за алената дантелена рокля, за изгарящото я желание да облече най-сетне нещо по-различно от опротивялото й кафяво, за признанието, че все пак никой друг цвят освен кафявия не й отива, така че дори и в този знаменателен ден, когато би могла да си купи рокля в друг цвят, тя пак няма избор. Скрила ясновидския блясък в очите си, Уна я изслуша съчувствено, а когато Миси изплака всичките си болки, я погледна отгоре до долу: