Дамите на Мисалонги

Количеството бельо, показано на Аврелия и Алисия, направо ги смая, и след един приятен час, през който обсъждаха окончателния избор, Аврелия напъха не сто, а двеста фунта в колебливата ръка на Друсила.

— Никакви спорове, ако обичаш! — каза тя с най-властния си тон. — Алисия получава всичко това просто без пари.

— Мисля си, Октавия — каза Друсила по-късно след като посетителките бяха заминали с колата, — че сега можем да си позволим нови рокли за венчавката на Алисия. За мен люляков креп, пола и елече с мъниста; имам точно такива маниста, които ще свършат работа! Помниш ли ги — майка ги купи за новата си рокля за след траура, точно преди да се помине? Идеални са! Освен това, мисля си, че ти би могла да си купиш онази напръскана синя коприна, на която толкова се възхищаваше на щанда за платове при Хърбърт. Миси ще ти избродира малко дантела за покрай шията и ръкавите — ще стане страшно хубава! — Друсила спря, за да помисли и сви вежди в посока на мургавата си дъщеря. — Ти си проблема, Миси. Твърде са тъмна за светлите цветове, така че струва ми се на& добре би било да е…

„О, нека да не е кафяво!“ — мислеше си Миси, „Искам алена рокля! Цялата в дантела, от онзи модел, който кара очите ти да плуват, когато я погледнеш — това е, което искам!“

— …кафява — Друсила завърши мисълта си и въздъхна. — Разбирам колко е разочароващо това, но истината, Миси, е, че никой друг цвят не ти подхожда така добре както кафявият! Пастелните цветове те правят да изглеждаш болнава, в черно приличаш на жълтеничава, в морскосиньо си сякаш на прага на смъртта, а есенните цветове те превръщат в индианец.

Тъй като срещу тази логика не можеше да се спори, Миси не промълви нито дума, без да подозира колко силно примиреността й измъчва Друсила, която с радост би приела поне някаква идея — е, разбира се, алената рокля щеше да бъде отхвърлена при всяко положение. Това беше цвета на уличници и на проститутки, точно както кафявото бе цвета на почтените бедняци.

Тази вечер, обаче, нищо не можеше да развали настроението на Друсила за дълго, така че скоро тя отново се оживи.

— Всъщност — каза тя щастливо, — мисля, че можем да си купим и нови боти. О, какъв фурор ще направим на венчавката!

— Обувки — обади се Миси ненадейно.

Друсила не разбра.

— Обувки?

— Не боти, майко, моля те! Нека си купим обувки — хубави, фини обувки с токчета и панделки отпред.

Друсила можеше и да се замисли, но изтръгналият се от сърцето на Миси вик, бе незабавно заглушен от Октавия, която като инвалид често се намесваше с решаващ глас в управлението на Мисалонги.

— Но ние живеем в края на „Гордън Роуд“ — изсумтя Октавия. — Ти не си наред, момиче! Колко време мислиш, че ще издържат такива обувки в калта и праха? На нас ни трябват боти, добри солидни боти с добри здрави връзки и добри дебели токове. Ботите издържат!

И това беше краят.

В понеделника след посещението на Аврелия и Алисия животът в Мисалонги се бе върнал към нормалния си ход и на Миси беше позволено да се разходи до библиотеката в Байрон. Това, разбира се, не можеше да остане едно егоистично развлечение и затова тя потегли с две огромни пазарски чанти, по една за всяка ръка, за да балансира по-добре тежестта и със задачата да напазарува за седмицата.

Стаила се през седмицата, докато си бе у дома, болката от лявата страна в гърдите на Миси сега се обади с пълна сила. Странно, това обикновено се случваше при по-дълго ходене! А я болеше, страшно я болеше!

Днес собственото й портмоне имаше за компания портмонето на майка й, което беше необичайно издуто и причината бе, че Миси беше упълномощена да купя люляковия креп и напръсканата синя коприна, а също и кафявия сатен за себе си от търговския център за дрехи на Хърбърт Хърлингфорд.

От всички магазини в Байрон Миси мразеше най-силно този на чичо си Хърбърт, защото той наемаше за продавачи само младежи — синове или внуци, естествено — така че ако трябваше да си купи корсет или бельо, човек трябваше да изтърпи вниманието на някой мазно хилещ се мръсник, който намираше задачата си за изключително забавна и разглеждаше клиента си като субект, който е длъжен да изтърпи подмятанията му. Това отношение не се разпростираше върху всички, а върху онези, които не можеха да си позволят да пазаруват в Катуумба или — не дай си Боже! — в Сидни, но най-вече бе запазено за жените, които си нямаха мъже, които биха могли да потърсят сметка. Старите прислужници и бедните вдовици бяха разглеждани като лесни жертви.