Дамите на Мисалонги

Алисия махна шапката си и внимателно свали студеносините си кадифени ръкавици, естествено без да отговаря, докато се занимава с тези невероятно важни неща. Едва след като ги остави на безопасно място и седна наблизо, тя се съгласи да пусне в действие разочароващо безизразния си и немузикален глас.

— Колко любезно от твоя страна, лельо — произнесе тя.

— Любезността, мила племеннице, изобщо няма място, тъй като майка ти твърдо е решила да ми заплати — каза Друсила малко сковано. — Най-добре ще е да дойдеш в Мисалонги следващата събота сутринта и да си избереш каквото пожелаеш. Ще има чай.

— Благодаря ти, лельо.

— Да ти поръчам ли пресен чай? — попита неспокойно Аврелия, която малко се страхуваше от своята голяма, способна, амбициозна и пробивна дъщеря.

— Не, благодаря ти, майко. Всъщност, дойдох да разбера дали сте научили нещо за нашия чужденец, както Уили настоява да го нарича. — Красивата й устна леко се изви.

Новините отново бяха разказани и отново обсъдени, след което Друсила стана, за да си върви.

— До следващата събота сутринта в Мисалонги — закле тя роднините си и се повери в ръцете на иконома.

През целия път към дома тя мислено подреждаше съдържанието на свободната стая и различните чекмеджета, ужасена от мисълта, че количеството и асортимента няма да са достатъчни, за да стане сделката на стойност сто фунта честна. Сто фунта! Какво неочаквано щастие! Разбира се, че не трябваше да бъдат похарчени. Трябваше да се внесат в банката и да започнат да носят по малко лихва до момента, когато дойде катастрофата. Каква можеше да бъде тази катастрофа Друсила нямаше представа, но всеки ъгъл по житейския път криеше катастрофа — болести, повреди на имота и свързаните с тях ремонти, увеличени такси и данъци, смърт. Част от тези пари щяха да отидат за покрива, естествено, но поне нямаше да се наложи да продават юницата за тази цел; погледната в бъдеще с многобройните, макар и още незаченати телета, юницата струваше много повече от петдесет фунта за дамите от Мисалонги. Парсифал Хърлингфорд — мил човек с мила съпруга, винаги им беше давал да се възползват безплатно от услугите на неговия бик, а и бе имал пръст в това, че им дадоха като подарък кравата.

Да, нещата се развиваха съвсем задоволително! Може би Алисия, която имаше забележителната способност да налага модни тенденции, щеше да постави началото на нова мода сред момичетата на клана Хърлингфорд; може би и други бъдещи младоженки щяха да дойдат при дамите от Мисалонги, за да купят от тях бельо за домакинствата си. Подобна дейност можеше да бъде приета за допустима форма на бизнес за жени. С моделиерството не беше така, защото то би ги изложило на прищевките на всички, а не само на тези от фамилията Хърлингфорд.

— И така, Октавия — каза Друсила на недъгавата си сестра същата вечер в кухнята, след като се бяха захванали с кърпенето, а Миси бе забола глава в една книга, — най-добре ще е ако следващата седмица прегледаме всичко, с което разполагаме, за да сме сигурни, че заслужава да го показваме на Аврелия и Алисия, Миси, ти ще трябва да поемеш къщата, градината и животните, и понеже най-добре се оправяш с брашното, ще трябва също да помислиш за сладкишите за чая в събота. Ще приготвиш кифлички с мармалад и сметана, пандишпан, малки курабийки и ябълкова пита, запечена с карамфилово масло.

Уточнила нещата, както ги искаше, тя премина на друга по-пикантна тема: появата на Джон Смит. По изключение разговорът привлече вниманието на Миси по-силно от книгата, макар да се преструваше, че продължава да чете. Когато после отиде да си легне, тя се опита да свърже тази информация с онова, което Уна й беше разказала.

Защо смятаха, че не може да се казва Джон Смит? Естествено, истинската причина за толкова недоверие подозрение от страна на Хърлингфордови бе факта от закупуването на долината. Е, Джон Смит, браво на теб! — помисли си Миси. Крайно време беше някой да ги понастъпи. Заспа усмихната.

Суетнята около подготовката, предшестваща посрещането на двете дами Маршал, беше до голяма степен безсмислена — един факт, който и трите дами на Мисалонги съзнаваха добре. Никоя от тях обаче не възразяваше срещу смяната на ритъма, защото в тази смяна имаше нещо ново, нещо извън закостенелите им навици. Единствено Миси изпитваше известно съжаление, което се дължеше на липсата на книги, както и на опасението, че Уна ще си помисли, че се крие, за да не плати за романа, който беше взела в петък.

Вкусотиите, които тя се постара да приготви, не бяха уважавани от дамите, за които бяха предназначени; Алисия се „безпокояла за фигурата си“, както тя се изрази, а се оказа, че и майка й се вълнувала тези дни от същото, понеже и тя искала да демонстрира модна фигура на венчавката на дъщеря си. Все пак сладкишите не отидоха за прасетата, защото Друсила и Октавия набързо ги унищожиха по-късно. Макар, че те и двете обожаваха сладкиши, позволяваха си ги рядко, заради допълнителните разноски.