Дамите на Мисалонги

В стремежа си да се издокара за сватбата на Алисия Октавия изхвърли от съзнанието си мислите за нервния срив на Миси.

— Достатъчна ли е тази дантела, Друсила? — попита тя тревожно.

— Виж, за това, което първоначално бях решила да направим, е достатъчно, но сега ми дойде по-добра идея. Предлагам да зашием от същата тази дантела и около подгъва на полата, толкова е модерно! Миси, би ли изплела още малко дантела? Бъди искрена, ще можеш или не?

Сега Миси изглеждаше стъписана. През целия си живот майка й никога не беше отстъпвала, нито се беше замисляла дали изискванията й не са прекалени. Но, разбира се! Причината бе сърдечната й криза. Колко изумително!

— Нямам нищо против — каза тя бързо. Октавия сияеше.

— О, благодаря ти! — Лицето й доби състрадателно изражение. — Ако можех само да ти помогна с шева. Толкова много работа ти се насъбра, Друсила.

Друсила погледна към парчето лилав креп в скута си и въздъхна.

— Не се тревожи, Октавия. Миси ще ми помогне с дребните неща като илици, подгъви, цепки и джобове, но признавам, че би било чудесно, ако имахме шевна машина „Сингер“.

Затова, разбира се, не можеше и дума да става. Жените от Мисалонги шиеха дрехите си по старомоден и труден начин — всеки инч се шиеше на ръка. Друсила кроеше и правеше главния шев, Миси довършваше дребните подробности, докато Октавия не можеше да се справи даже и с такъв инструмент като иглата.

— Толкова много съжалявам, че твоята рокля трябва да бъде кафява, Миси — каза Друсила, като погледна дъщеря си умоляващо, — но материята е прекрасна. Ще стане много хубава; почакай и ще видиш. Би ли желала да й зашием малко мъниста?

— И по този начин да й развалим фасона? Мамо, ти я скрои идеално и линията, която си й дала, не се нуждае от никакви украшения — каза Миси.

През нощта, лежейки на тъмно в леглото си, Миси си припомни подробностите от най-прекрасният следобед, който беше прекарала през своя живот. Той не само й бе казал здравей, но и бе слязъл от колата си и бе повървял с нея, бърборейки си по-скоро като с приятел, отколкото като с някакъв член на досадната банда, наречена Хърлингфордови. Колко добре изглеждаше той! Груб, но хубав. Миришеше не на спарена пот, както много от така почтените мъже от рода Хърлингфорд, а излъчваше сладък мирис на скъп сапун. Тя го разпозна веднага. Когато жените от Мисалонги получаваха такъв сапун под формата на рядък подарък, те не го използваха за телата си (сапунът „Сънлайт“ беше достатъчно добър за тази цел), а го слагаха между гънките на дрехите си в чекмеджетата. А ръцете му, ако и да бяха загрубели от труд, бяха чисти даже и под ноктите. Косата му също беше безупречна — никаква следа от помада или мазнина, само здравия и естествен блясък, който човек може да види по козината на току-що изблизал се котарак. Горделив и добросъвестен мъж беше Джон Смит.

Най-много харесваше очите му. Те бяха тъй полупрозрачни златисто-кафяви и тъй засмени! Тя не можеше и никога не би могла да повярва на всички онези приказки за него, намекващи за безчестие и низост. Напротив, би могла да заложи живота си затова, че той е вътрешно честен и готов страстно да брани етичните си принципи. Тя виждаше в негово лице един човек, който би могъл да извърши дори и убийство, ако бъде предизвикан извън границите на търпимото, но не и като човек, който лъже или краде.

О, Джон Смит, обичам те! От все сърце ти благодаря, задето си идвал до Мисалонги, за да разбереш как съм.

Оставаше само един месец до сватбата на Алисия. Дните се нижеха един след друг, приближавайки се до деня на най-съвършената изява на нейното продължително и великолепно разцъфване. Алисия възнамеряваше да се наслаждава до насита даже и през този последен тръпен месец. Датата бе предварително определена още преди осемнадесет месеца. И през ум не й минаваше да се запита какво ще бъде времето или какъв ще бъде сезонът този път. Въпреки че пролетите обикновено закъсняваха в Сините планини или пък бяха влажни и ветровити, със сигурност можеше да се каже, че тази пролет се подчини на прищявката на Алисия и идваше на крилата на прелетните птички с цялата си райска нега.

— Не би могло да бъде и другояче — каза Аврелия на Друсила, като една нотка в гласа й подсказваше, че майката на Алисия би била доволна, ако поне веднъж плановете на дъщеря й се объркат.