Дамите на Мисалонги

— Ние почти всички сме еднакво високи, много руси и с почти еднакви фигури — обясняваше Алисия. — Смятам, че ефектът ще бъде забележителен.

— Не е ли това една брилянтна идея? — прошепна леля Корнелия, която като привилегирована беше взела участие в планирането на сватбеното тържество. — Шлейфът на Алисия ще бъде от аленсова дантела, дълъг двадесет фута и скроен като пълен кръг!

— Великолепно — въздъхна Друсила, спомняйки си, че шлейфът на нейната собствена сватба също беше от Дантела, при това и по-дълъг, което реши да премълчи.

— Забелязвам, че Алисия е подбрала само моми — Каза Миси, чиято остра болка беше започнала да я измъчва, още докато изминаваха седемте мили от Мисалонги, а сега вече се и усилваше. Да напусне стаята беше невъзможно, а не можеше и да седи мирно и тихо нито миг повече. За да не мисли за болката си, тя започна да говори. — Много правоверно от нейна страна, но аз съм със сигурност мома, а не бях избрана.

— Шшт! — изсъска Друсила.

— Скъпа малка Миси, ти си твърде ниска и твърде тъмна — измърмори Корнелия съчувствено.

— Аз съм висока метър и петдесет и пет, без обувки — каза Миси, без да понижава глас. — Само някой от Хърлингфордови може да каже, че съм ниска.

— Шшт! — изсъска Друсила отново. Междувременно Алисия беше преминала на въпроса за цветята, като информираше смаяната си аудитория, че всеки букет ще се състои от дванадесет розови орхидеи, които щяха да пристигнат замразени с влака от Бризбейн.

— Орхидеи! Колко подчертано вулгарно! — каза Миси на висок глас.

— Шшт! — направо отчаяно каза Друсила.

В този момент Алисия замлъкна, изстреляла патроните си.

— Човек ще рече, че тя от щастие показва всичко предварително — каза Миси, без да се обръща определено към някого, — но предполагам, че си мисли, че ако не го направи, половината от детайлите, с които се фука, ще останат незабелязани.

Алисия се спусна към тях, смеейки се, със светнало лице и ръце, отрупани с модели на булчински рокли и мостри плат.

— Колко жалко, че си така тъмна и ниска, Миси — каза тя много любезно. — Бих желала да те поканя, но ти сама разбираш, че не си много подходяща за шаферка.

— Да, жалко, че ти не си тъмнокоса и ниска — каза Миси също така любезно. — Смятам, че ще бледнееш, заобиколена от подобни на теб по ръст и цвят шаферки и от това постепенно преливане на розови тонове.

Алисия, Друсила и Корнелия зяпнаха от изненада.

Миси стана бавно, като се опитваше да оправи гънките на кафявата си ленена рокля.

— Мисля да си ходя вече — каза тя жизнерадостно. — Много хубаво парти беше, Алисия, но напълно лишено от вкус. Защо навсякъде се сервират едни и същи буламачи? Аз бих предпочела един хубав сандвич с яйце и къри, просто за разнообразие.

И Миси напусна, преди слушателките й да могат да възстановят нормалното си дишане. Когато това стана, Друсила беше принудена да скрие усмивката си и да се направи, че не чува настояванията на Алисия Миси да бъде върната, за да й се извини. Така й се падаше на Алисия! Защо не можеше да бъде мила поне веднъж и да включи бедната Миси в прекрасната си сватбена свита? Колко чудно! Анализът на Миси беше точен. Алисия щеше да бледнее всред розови и бели панделки, букети и знаменца, с които смяташе да украси черквата.

Ужасната болка настигна Миси точно пред вратата на „Mon Repos“. Решавайки, че би трябвало да умре на по-пристойно място, Миси напусна покритата с чакъл алея и хукна към другата страна на къщата. Градината на леля Аврелия не беше подходяща, за да се скрие някой в нея. Най-близкото удобно скривалище бе един рододендронов храст под прозореца на къщата. Миси успя да се провре в средата му и остана полуседнала, полулегнала, с гръб, опрян в червените тухли. Болката беше непоносима, но трябваше да издържи. Тя затвори очи и се помоли да не умре, преди да е попаднала в ръцете на Джон Смит, също както момичето от романа „Неспокойно сърце“. Колко угнетително щеше да бъде, ако я намерят бездиханна и вкочанена в рододендроновия храст на леля Аврелия!

Но не умря. След малко болката започна да отминава и тя се размърда. Наблизо се чуваха гласове. Клоните на рододендрона бяха оголени от есента и на Миси не й се искаше някой от хората, чиито гласове чуваше, да я види, след като завие на ъгъла. Затова тя се претъркулна на коленете си и се опита да се изправи. Тогава разбра, че гласовете идваха от прозореца над главата й.

— Виждали ли сте някъде по-чудовищна шапка? — попита глас, в който Миси разпозна най-малката дъщеря на леля Августа — Лавиния. Тя, разбира се, беше една от шаферките.

— Твърде често — в черквата, всяка неделя, за да бъда по-точна — каза Алисия с нисък, приглушен глас, — въпреки че смятам съществото под шапката за по-чудовищно.

— Тя е повлекана — обади се трети глас, принадлежащ на главната шаферка Марсия, дъщеря на лели Антония. — Наистина, Алисия, малко е да я наречеш чудовище. Нищожество би подхождало повече за Миси Райт, но съгласна съм, че шапката й е наистина чудовищна.