Дар от Земята

Мат притвори уморено очи. От предишната хубавичка Поли не беше останало почти нищо. Косите й бяха разпилени й смачкани, лицето й бе изпомацано с грим, но въпросът не бе в това. Нещо я беше напуснало, а на негово място бе дошло друго. На бледото й лице бе изписан безмерен ужас от това, което може би все още виждаше там в Безкрая.

— Мат, как се озова тук? — попита тя накрая.

— Наложи се да те спасявам.

— Ти не си Син на Земята.

— Така е.

— Може и да си доносник. Набегът срещу дома на Хари беше в същата вечер, когато се появи.

— Каква вопиюща неблагодарност от страна на спасената девица.

— Прощавай. — Но очите й продължаваха да го разглеждат подозрително. Тя свали краката си от стола, надигна се и седна на пода. Носеше чужди дрехи от мека тъкан, като тези, които се използваха за спортуване. — Вече не вярвам в нищо. Дори не съм напълно сигурна, дали не бълнувам. Може още да съм в сандъка.

— Успокой се — каза Мат и я поглади утешително по рамото. — Не си…

Тя го хвана за ръката и го дръпна рязко — беше толкова неочаквано, че Мат едва не падна. Всички нейни движения бяха някак непремерени, преувеличени.

— Ти не знаеш какво беше вътре! Увиха ме като мумия и ме напъхаха и всичко беше все едно… все едно, че съм умряла! — Тя стискаше ръката му конвулсивно, забивайки малките си нокти в кожата му. — През цялото време се опитвах да си припомня разни неща, но не можех да стигна до тях. Ето защо… — тя млъкна, понечи да продължи, но устните й се раздвижиха беззвучно. След това се хвърли към Мат. Блъсна го, свали го на пода и се сгуши в обятията му. Нямаше нито капчица страст в движенията й. Тя се притискаше към него, сякаш се давеше, а той беше плаващ дънер.

— Ей — извика Мат. — Пистолетът. Изпуснах пистолета.

Поли не го чуваше. Мат погледна нагоре, към входния люк. За щастие не се чуваха никакви подозрителни шумове.

— Всичко е наред — помъчи се да я утеши той. — Сега всичко ще се оправи. Важното е, че се измъкна. — Тя зарови лице в рамото му и се разплака. — Всичко свърши… — Мат плъзна ръка по гърба й и започна да я масажира така, както бе направила Лени с него предишната нощ.

Странен бе начинът, по който Поли протягаше ръка, за да докосне някой предмет. Но Мат започваше да я разбира. По такъв начин тя се убеждаваше, че всичко наоколо е истинско. Времето, прекарано в „ковчега“, вероятно е било далеч по-страшно, отколкото той си представяше. Сигурно там вътре се губеше съприкосновение с реалността, както и вярата в солидността и материалността на всичко извън тази изкуствена утроба.

Поли продължаваше да се притиска към него и пръстите й опипваха всеки инч от тялото му, спираха се на всяка извивка. От близостта й Мат губеше представа за околната обстановка: вдлъбнатите метални стени, дебнещите в засада оръжия и Изпълнението изгубиха значение. Остана единствено Поли.

— Помогни ми — произнесе задъхано тя. Мат се претърколи върху нея. Меката материя на дрехата й се разпори с лекотата на хартия. За един кратък миг той се зачуди какъв смисъл е имало от нея. Но това също нямаше значение.

След това Поли каза:

— Е, все пак, аз съм реална.

А Мат, който все още се спускаше някъде от далечните върхове на Нирвана, попита умиротворено:

— На това ли му казваш помощ?

— Не зная какво точно съм имала пред вид. Нуждаех се от помощ и това е всичко. — Тя се усмихна лениво. — Да допуснем, че е ставало дума за друго. Тогава какво?

— Тогава следва, че съм се възползвал от моментната ти слабост. — Той отмести лекичко глава за да я погледне. Промяната беше невероятна. — Одеве се уплаших, че съвсем ти е хвръкнала чивията.

— Така си беше.

Мат погледна нагоре, към люка, и протегна ръка към пистолета. Нирваната свърши.

— Ти наистина ли дойде да ме спасиш?

— Да. — Нищо не каза за Лени. Поне засега. Няма смисъл да разваля хубавия миг.

— Благодаря ти.

— Моля. Не забравяй, че ни предстои да се измъкнем оттук.

— Не искаш ли да ме попиташ нещо?

Тя какво, проверява ли го? И сега ли не му вярва? Всъщност, защо трябва да му вярва?

Поли се размърда под него.

— Мат. Къде сме?

— В Болницата. В самата й сърцевина. Но можем да излезем.

Тя се измъкна под него и се надигна с плавни движения.

— Ние сме на един от бавноходите! Кой е този?

— „Планк“. Това има ли някакво значение?

Тя се хвърли към ултразвуковия пистолет на втория полицай с ентусиазма на спринтьор във финалните метри и го измъкна трескаво от кобура.

— Можем да взривим атомната централа! Да хвърлим цялата прокълната Болница заедно с екипажа в небесата! Хайде, Мат, размърдай се! Има ли охрана по коридорите?

— Да взривяваме ли? Да не си се побъркала?

— Ще превърнем на прах Болницата и по-голямата част от плато Алфа. — Поли събра смачкания и скъсан комбинезон, но като видя в какво състояние е го захвърли на пода. — Ще се наложи да си услужа с панталоните на някой от тези. Чака ни работа, Мат! Победата е близо! Само с един удар!

— Каква победа? Ние ще загинем!

Поли опря ръце на хълбоците си и го погледна с отвращение. Панталоните, които беше навлякла междувременно, й бяха твърде големи.