Дар от Земята

— Намирам се във вивариума — доложи майор Янсен. — Всичко е вярно, това момиче е колонистка в откраднати дрехи. Все още не сме установили как се е сдобила с облеклото. Съмнявам се, че отговорът ще ни се понрави. Наложи се да я натъпчем догоре с антидоти, иначе щеше да издъхне заради прекомерната доза щадящи куршуми.

— И никакви признаци с нея да е имало други хора?

— Не бих казал, сър. Има две неща. Първо: бяха извадени кабелите на креслото, в което тя седеше. Шлемът й не показваше никаква активност. Не би могла да го извърши сама. Може би по същата причина днес се е събудил един от затворниците.

— След което е освободил и другите? Не вярвам в това. Иначе и там щяхме да открием разкачен кабел на шлема.

— Съгласен съм, сър. Така че някой е извадил този кабел след като тя се е озовала в креслото.

— Може би. А второто?

— Когато във вивариума пуснали газ, един от четиримата полицаи не си поставил назалната маска. Така и не можахме да я открием. Нямаше я в шкафчето в съблекалнята, а когато позвънихме на жена му у дома, тя потвърди, че сутринта я взел със себе си. Преди малко той се събуди, но няма никаква представа…

— Защо ме занимавате с тези глупости? Охраната не е привикнала да борави с газовите филтри. А и с газова атака.

— Да, сър, но върху челото на този полицай бе изрисуван знак. Подобен на този, който открихме днес, но с химикалка.

— О!

— Според мен това означава, че в средите на Изпълнението се е притаил предател.

— Какво ви кара да смятате така, майоре?

— Символът „кървящо сърце“ не принадлежи на нито една от познатите ни подривни организации. По-нататък — само полицай би могъл да го нарисува. Никой друг не е влизал днес във вивариума.

Исус Пиетро преглътна нетърпението си.

— Може и да сте прав, майоре. Утре ще се позанимаем и с преследването на вътрешните врагове.

Майор Янсен направи няколко предложения. Кастро ги изслуша, произнесе съответните коментари и прекъсна връзката.

Предател в средите на Изпълнението? Тази мисъл му се стори особено неприятна. Не беше невъзможно, нито пък ставаше дума за проблем, който може да бъде игнориран, но самият факт, че Главата храни подобно подозрение беше способен да причини по-голяма вреда на духа на Изпълнението от всеки потенциален предател.

Каквато и да беше истината, Кастро не се вълнуваше особено от нея. Нито един полицай-предател не би могъл да се промъкне като невидимия в кабинета му. Кървящото сърце — това беше нещо съвсем друго.

Исус Пиетро позвъни в отдела на енергетиците.

— В момента нямате работа, нали? Отлично. Някой от вас да ми донесе кафе.

Още три минути и ще може да възобнови разпита.

Започна да се разхожда. Дразнеше го шината и неподвижно притиснатата към тялото му ръка. Действието на анестетика бе започнало да преминава.

Да, кървящото сърце бе нещо съвсем друго. Грозен символ върху стената на вивариума. Незабелязано счупени пръсти. Неизвестно откъде появили се рисунки върху обложката на досието. Като подпис.

Подпис.

Интуицията е хлъзгаво нещо. Интуицията му подсказваше, че тази нощ нещо ще се случи. И то се случи — но какво точно? Интуицията, или нещо от този род, го бе довело тук. Защото не виждаше никаква логична причина през цялото време да мисли за Поли Торнкуист. Знае ли тя нещо наистина? Или подсъзнанието му го доведе с друга цел?

Исус Пиетро се разхождаше покрай вдлъбнатата вътрешна стена.

Някой почука на вратата. Охраната извади оръжие и погледна нагоре. Чу се шум, вратата се отвори като люк и по стълбата започна да се спуска човек. С едната си ръка балансираше поднос. Дори не направи опит да затвори вратата.

Бавноходът не е създаден да осигурява удобства за работа. Навсякъде имаше стълби. Човекът трябваше да се спуска доста дълго, преди да се озове на пода.

Мат провеси глава в отвора на вратата.

Лаборантът се спускаше по стълбата, придържайки с една ръка подноса с кафе. На пода стояха трима и един от тях беше Кастро. Когато главата на Мат щръкна в отвора всичките четири чифта очи се завъртяха нагоре, уловиха погледа му и в същия миг четиримата сведоха глави.

Мат започна да се спуска, като същевременно поглеждаше през рамо, опитвайки се да следи едновременно и четирите чифта очи.

— Дявол да го вземе, Худ, помогнете ми да стана.

— Парлет, нали не очаквате, че ние…

— Помогнете ми да седна до телефона.

— Че бихме извършили подобно самоубийство — рече Хари Кейн. — Как ще постъпи вашата армия от роднини и потомци, когато узнае, че ви държим за заложник в собствения ви дом?

— Дойдох тук по своя воля и без принуда. Както ви е известно.

— Но на тях известно ли им е?

— Моето семейство ще ме последва. — Парлет опря длани в облегалките на креслото и се отпусна с цялата си тежест. Все пак успя да се изправи, за да установи, че не може да ходи.

— Не е необходимо да им казваме цялата истина — заяви Хари Кейн. — Всичко, което ще знаят, е, че се намирате в тази къща в компанията на трима избягали от вивариума колонисти.

— Кейн, те не биха разбрали какво става, дори ако им говоря няколко часа без да спирам. Но ще тръгнат след мен.