Спускането бе продължително. „Планк“ беше висок. Само скосеният пръстен на предния край, в който някога е било складирано оборудването за основаването на колонията, надвишаваше четиридесет фута. Височината на корпуса надхвърляше сто и осемдесет фута, ако се броеше и предпазната престилка. Вътрешният корпус не достигаше повърхността — кърмата и соплата на стартовите двигатели бяха закрепени на вътрешната основа, докато външният корпус завършваше с разширяващ се конус, който бе заровен в меката почва и наистина наподобяваше метална престилка.
Тази кабина, за разлика от предната, бе конструирана от прозрачна замрежена стена. Така Мат имаше възможност да наблюдава спускането си надолу. За щастие съумя да запази присъствие на духа, докато потъваше в грамадното кухо вътрешно пространство.
Кабината спря пред шлюза.
По размери бе почти колкото асансьорната кабина. Вътрешността му се състоеше изцяло от тъмен метал, със синкаво пластмасово контролно табло. Вече му се повдигаше от премигващи циферблати и металически стени. Странно и неуютно бе да си сред такова неописуемо количество безжизнен метал, а и не му даваше покой мисълта какво показват всичките тези трепкащи екрани.
Върху тавана бе прикачено нещо, което Мат в първия момент не разпозна. Нещо съвсем просто, почти привично… Аха. Стълба. Стълба, която — на първи поглед без никаква видима причина — водеше от вратата в стената към тавана на шлюза.
Разбира се. Когато корабът се върти в пространството, външната врата ще представлява люк, водещ към „тавана“. Ето защо е нужна и стълбата. Мат се ухили доволно, пристъпи към вратата и едва не се сблъска с полицая.
„Късметът на Мат Келер“ така и не успя да проработи. Той отскочи назад към шлюза. До ушите му достигна звънливият тропот на щадящи куршуми по металната стена — като запратена шепа пясък. След не повече от секунда стрелящият щеше да се подаде иззад ъгъла.
Мат изкрещя първото, което му дойде наум:
— Не стреляй! Аз съм!
В същия миг полицаят подаде глава и се огледа озадачено… без да вдига оръжието… той се озърташе, въртеше глава, и накрая си тръгна, като мърмореше сърдити извинения. На Мат ужасно му се искаше да разбере за кого са го взели. Впрочем, това нямаше особено значение. Полицаят сигурно вече го беше забравил.
Мат предпочиташе да следва униформения, вместо да се скита сам из тунелите. А и в компанията му никой нямаше да открие огън по него.
Тесният коридор извиваше вляво. Подът и таванът бяха боядисани в зелено. Отляво по бялата стена на равни интервали бяха вградени ярки, заслепяващи лампи; дясната стена беше черна, с порьозно гумено покритие и вероятно бе предназначена за под. На всичко отгоре всички врати всъщност представляваха люкове, водещи надолу, в пода и нагоре — в тавана. Повечето от долните врати бяха затворени, или през тях преминаваха метални мостчета. Всички стълби и мостове имаха износен вид и вероятно датираха още от далечните първи години на колониалното производство.
Странна и зловеща атмосфера цареше тук. Всичко бе обърнато на една страна. Все едно, че притеглянето ненадейно бе изчезнало.
Мат дочу шум и гласове от някои помещения над него. Не можеше да види какво става там, а и не го интересуваше. Все пак се ослушваше, дали няма да разпознае гласа на Кастро.
Да можеше само да примами Главата при пулта за управление на термоядрените двигатели — където и да се намираха — тогава Мат би могъл да го заплаши с взривяването на „Планк“. Кастро бе издържал на физическите мъчения, но как ще реагира на заплахата срещу цялото плато Алфа?
А всичко, което иска Мат, е да бъде освободен един определен затворник.
… това беше гласът на Кастро. Не от тавана, а някъде под краката — зад един затворен люк. Мат приклекна върху мостчето и опита да завърти ръчката на люка. Заключено.
Да почука? Не, тази нощ всички полицаи са настроени първо да стрелят, а сетне да питат. При подобни обстоятелства Мат може да се окаже в безсъзнание и да падне в ръцете им, в прекия смисъл на думата, още преди стрелящият да изгуби интерес към него.
Жалко, че не носеше със себе си шперц. Ех, ако Лени бе сега тук.