Дар от Земята

Глас. В течение на някакъв лишен от време интервал тя съществуваше без никакви сетива. Оставаха само картините в паметта и игрите, които можеше да играе мислено, а част от това време успя и да проспи. Някой я беше напълнил с щадящи куршуми. Помнеше съвсем ясно убожданията. Но тя се пробуди. Нищо не се получаваше от мислените игри, сигурно защото не съумяваше да се съсредоточи. Дори започна да се съмнява в реалността на спомените си. Лицата на нейните приятели изглеждаха смътни и размазани. Опита да се вкопчи в спомена за Джей Худ, с неговото изострено, интелигентно, лесно запомнящо се лице. Вече две години откакто са малко повече от близки приятели. Но през последните часове Поли се беше влюбила безнадеждно в него: той бе единственият зрителен образ, когото успя да си припомни ясно, ако се изключи ненавистното лице, широко и безстрастно, украсено със снежнобели мустаци — лицето на врага. Но Поли твърде много се стараеше върху образа на Джей, опитваше се да му придаде плътност, смисленост, изразителност. А ето, че неговият лик също започна да се размива. Тя се стремеше към него, за да го привлече обратно, но от това процесът на разпадане само се ускоряваше…

Глас. Той привлече вниманието й изцяло.

— Поли — произнесе той, — трябва да ми се довериш.

Искаше й се да отговори, да му изкаже своята благодарност, да го помоли да не си отива и ако може — да я ОСВОБОДИ. Но тя остана безгласна.

— Разбирам — продължи гласът. — Аз бих желал да те освободя, да те върна в света на усещанията, докосванията и мирисите. — И добави ласкаво, съчувствено: — Но засега не мога да го направя. Съществуват хора, които ме принуждават да те държа тук.

Гласът се превърна в ГЛАС, познат, близък и абсолютно убедителен. Поли изведнъж го разпозна.

— Хари Кейн и Джейхоук Худ. Те са тези, които не ми позволяват да ти даря свободата. — ТОВА БЕШЕ ГЛАСЪТ НА КАСТРО. Искаше й се да закрещи. — Защото ти не изпълни своята мисия. Ти трябваше да разкриеш тайната на рамробот 143. Но не се справи.

„Лъжец! Лъжец! Не е вярно! Справих се!“ Задушаваше се от неизпълнимото желание да изкрещи истината, цялата истина. В същото време обаче съзнаваше, че тъкмо това цели Кастро. Но толкова отдавна не беше разговаряла с някого!

— Виждам, че се опитваш да ми кажеш нещо. Може би ще успея да убедя Джейхоук и Хари да ми разрешат да ти дам възможност да говориш. Това ли искаш?

„Мечтая за това — помисли си Поли. — Бих извикала на висок глас всички тайни, които знам.“ Някаква частица от нея все още съхраняваше здравия си разсъдък. Сънят, ето къде беше причината. Дълго ли е била тук? Не са години, не са дори часове — иначе би почувствала жажда. Освен ако не я захранваха с течности по венозен път. Но колкото и да беше това време, известна част от него Поли бе прекарала в сън. Кастро не знае за щадящите куршуми. Значи е дошъл няколко часа по-рано, отколкото беше необходимо.

Къде изчезна гласът?

Абсолютна тишина. Долавяше единствено слабите пулсации на сънната си артерия, но достатъчно бе да се съсредоточи върху този звук, когато и той изчезна.

Къде отиде Кастро? Нима я изостави?

„Говори!“

„Говори с мен!“

„Планк“ беше грамаден, но жилищната част заемаше едва една трета от общия му обем — три пръстена с помещения, притиснати между товарните трюмове отгоре и термоядрените стартови двигатели и водогоривните резервоари отдолу. За да се основе самоподдържаща се колония е необходимо огромно количество товари. Най-вече гориво за приземяването на „Планк“ — да се извърши кацане върху управляемата водородна бомба на термоядрения двигател би било равносилно на това да се приземиш с газова горелка върху пухено легло.

Ето защо жилищният отсек не беше голям. Но не бе и тесен, тъй като кърмовите помещения на коридора бяха предназначени за ползване само от три разрастващи се семейства. Така например стаята за разпити на Исус Пиетро някога е била хол с дивани, масичка за карти, кафе-маса, екран за четене свързан с корабната библиотека и миниатюрен хладилник. Масите и другите мебели отдавна бяха отрязани от стените и изнесени навън. От това стаята само изглеждаше по-голяма и дори излъчваше атмосфера на лукс и разкош сред царящата наоколо теснотия. Така и трябваше да изглежда, защото обитателите й не можеха да излязат навън когато им се прииска, за да подишат чист въздух.

А след промяната в позицията на кораба стаята изглеждаше не само голяма, но и висока. Някъде по средата на стената се намираха врати, които водеха към други стаи. Вратата към коридора се беше превърнала в люк и до шкафовете под нея, където се държаха аварийните скафандри, сега можеше да се стигне само по стълбичка. Овалното дъно на кабината бе запълнено само от дълъг масивен шкаф, двамата полицаи, седнали на столове, още един празен стол и самия Исус Пиетро, който тъкмо затваряше наконечника на гофрираната разговорна тръба.

— Ще й дадем десет минути за размисъл — произнесе той и погледна часовника си, отбелязвайки мислено времето.

Радиостанцията на колана му изписука.