Даровита

Втурна се по пътеката. Отпуснал глава, конят се олюляваше по ръба на пътеката, прекалено близо до бездната. По лежеше безжизнено върху гърба му. От рамото му стърчеше стрела. Ризата му беше подгънала от кръв. Не се опита да преброи колко стрели стърчат от врата и хълбоците на коня, Защото внезапно цяла лавина от камъчета полетя над ръба на скалата. Конят се подхлъзна и цялата пътека се лашна надолу под паникьосаните му копита. Тя извика мислено името на По и се втурна към него. Той вдигна глава и очите му се впиха в нейните. Конят изцвили и затърси лудешки твърда земя. Нямаше да стигне навреме. Конят залитна над ръба на ската, тя изпищя — този път гласно — и той изчезна под нея, гмурвайки се в жълтата светлина.

Конят се завъртя във въздуха. По падна с лицето надолу в езерото. После водата погълна коня. Камъчета се разлетяха около стъпалата на Катса, която се спусна към дерето. Скали раздираха краката й, клони я шибаха през лицето, ала тя не усещаше нищо. Знаеше само, че По е във водата и тя трябва да го извади.

Няколко дипли по повърхността я насочиха накъде да се гмурне. Захвърли ботушите си в тръстиките и заплува. Ледената вода заля тялото й и тя загреба към мястото, където се надигаха кал и мехурчета и една огромна кафеникава форма потъваше, а друга — по-малка, се бореше за глътка въздух. По се бореше, значи беше жив. Тя наближи и видя с какво се бори. Ботушът му се бе заплел в стремето. Стремето беше закопчано за седлото, а конят потъваше бързо. По се съпротивляваше непохватно, а водата около раменете и главата му червенееше от кръв. Катса го сграбчи за колана и заопипва, докато намери ножа. Преряза коженото стреме и то последва коня към дъното. Подхвана По през раменете и зарита яростно към повърхността. Изплуваха.

Измъкна отпуснатото му, натежало тяло на брега. Беше изгубил съзнание, но когато тя го издърпа в тръстиките, той се разбуди. Загърчи се, опита се да си поеме дъх, закашля се и повърна езерна вода. Нямаше да се удави, но това не означаваше, че кръвта му няма да изтече.

— Другия кон! — изкрещя Катса на Битърблу, която сновеше разтревожено край тях. — Там са лекарствата.

Момичето хукна нагоре към лагера.

Катса издърпа По на суха земя и го надигна да седне. Студът и влагата също бяха гибелни. Трябваше да спрат кръвта, да го стоплят и изсушат. О, как й се искаше Рафин да е тук сега!

— По — отрони тя. — По? Какво се случи?

Той мълчеше. По. По. Очите му се отвориха, но блуждаеха замъглени. Не я виждаше. Повърна отново.

— Добре. Не мърдай. Ще те заболи.

Но той сякаш не усети как издърпва стрелата от рамото му. Ръцете му висяха безжизнено, докато събличаше ризата му. Повърна още веднъж.

Битърблу се пусна по пътеката, яхнала коня.

— Помогни ми — помоли я Катса и Битърблу започна да развързва торби, да вади сухи дрехи, кърпи, за да попият кръвта от раните му, и мехлеми, за да ги почистят.

— Чуваш ли ме, По? — попита Катса, докато късаше една риза за превръзки. — Чуваш ли ме? Какво стана с краля?

Той я погледна невиждащо, докато превързваше рамото му.

— По — повтаряше тя отново и отново. — Кралят. Жив ли е кралят?

Но той не чуваше и не виждаше. Все едно бе изпаднал в несвяст. Събу му ботушите и панталоните и го подсуши. Облече му сухи панталони и разтри ръцете и краката му, за да ги стопли. Взе мантията му от Битърблу, надяна му я и вмъкна омекналите му ръце в ръкавите. Той пак повърна.

Заради сблъсъка на главата му с водата. Катса знаеше, че човек повръща, когато го ударят силно по главата, забравя и се обърква. С времето разсъдъкът му щеше да се проясни. Ала не разполагаха с време. Нямаха време, ако кралят е жив. Коленичи пред По и го улови за брадичката. Въпреки болката, която зърна в очите му, го попита безмълвно: По, трябва да знам дали кралят е жив. Ще те тормозя, докато не ми отговориш.

Той я погледна, потърка очи и примижа.

— Кралят — рече дрезгаво. — Кралят. Стрелата ми… Жив е…

Сърцето на Катса се сви. Сега трябваше да бягат и тримата. Само с един кон и По в това състояние. В мрака и в студа, с малко храна и без Дарбата на По да ги предупреждава за преследвачите.

Налагаше се да се задоволят с нейната Дарба.

Подаде меха с вода на По.

— Пий! До дъно! — нареди му тя и се обърна към Битърблу: — Помогни ми да събера мокрите дрехи. Добре, че днес поспа, защото тази нощ искам да си силна.

По сякаш разбра, когато стана време да го наместят върху коня. Не се опитваше да помогне, но и не се противеше. Катса и Битърблу го вдигнаха заедно и той едва не се прекатури от другата страна, но някаква искрица живот го накара да сграбчи ръката на Катса и да запази равновесие.

— Ти ще яздиш зад него — обясни Катса на Битърблу. — Така ще го виждаш. Задръж го, ако се килне, и ме извикай, ако ти потрябва помощ. Конят ще се движи бързо. Колкото бързо мога да тичам.

Двайсет и седма глава